Когато влязоха, майка им говореше по телефона. Сълзите се бяха размазали по лицето й.
— Те се върнаха! — заекна тя и затвори телефона. Погледна ги за миг и се развика. — Къде бяхте? Часът е един! Как може да си толкова безотговорна? — Тя насочи обвинително пръст към Мелъри.
Мелъри погледна Джерард. Саймън също вдигна глава към него и притисна котето до гърдите си. Джерард внезапно осъзна, че и двамата чакат той да измисли някакво извинение.
— Ъ-ъ-ъ… — започна Джерард.
Саймън му хвърли окуражаваща усмивка.
— Ами… на дървото имаше едно коте. Това коте. — Джерард показа котенцето в ръцете на Саймън. — И тогава… ъ-ъ-ъ… Саймън се покатери на дървото, но котето се изплаши и се изкачи по-високо. Саймън се заклещи. А аз изтичах в къщи и извиках Мелъри.
— Аз пък се опитах да се покатеря до Саймън — включи се Мелъри в лъжата.
— Точно така — продължи Джерард. — Мелъри се покатери след Саймън. После котето скочи на друго дърво, Саймън го последва, но клонът се счупи и Саймън падна в потока.
— Така ли? А защо дрехите му не са мокри? — озадачи се майка му.
— Джерард иска да каже, че аз паднах в потока — намеси се Мелъри.
— И че не аз паднах, а моята обувка падна и се намокри — допълни и Саймън.
— Аха… — кимна Джерард. — После Саймън хвана котето, но трябваше да слезе от дървото, без котето да го изподраска.
— Затова се забавих — обясни Саймън. — Отне ми известно време.
Майка им задиша тежко, изгледа Джерард по много, много особен начин, но запази самообладание и не се разкрещя.
— И тримата сте наказани до края на месеца — тихо каза тя. — Никакво излизане навън и никакви пазарлъци повече. Ясно ли е?
Джерард отвори уста, за да възрази, но не можа да измисли какво да каже. Когато тръгнаха по стълбите към спалните си, той прошепна:
— Май наговорих големи небивалици…
— Всъщност нямаше друг избор — обади се Мелъри. — Не можем да й разкажем какво се случи в действителност.
— А откъде всъщност се появиха тези гоблини? — попита Джерард. — Така и не разбрахме какво искат.
— Искат книгата — каза Саймън. — Мислеха, че книгата е в мене.
— Но как са разбрали, че сме я намерили?
— Може би Малчо им е казал? — предположи Мелъри.
Джерард поклати глава.
— Не. Не е той. Той не искаше да се замесваме в никакви истории с тази книга.
— Добре, тогава кой?
— Може би някой е наблюдавал къщата и е чакал да намерим книгата, за да ни я вземе.
— Някой или нещо — обади се изплашено Саймън.
— Но защо? — запита Джерард по-високо, отколкото би му се искало. — Какво толкова важно има в тази книга? Искам да кажа… Могат ли гоблините изобщо да четат?
Саймън сви рамене.
— Не знам. Те не казаха защо искат книгата. Просто я искаха.
— Малчо беше прав… — каза Джерард и отвори вратата на стаята, в която спяха двамата със Саймън.
Леглото на Саймън беше оправено прилежно, чаршафите бяха опънати, а възглавницата — бухнала.
Но леглото на Джерард беше в ужасно състояние. Изтърбушеният дюшек се търкаляше на пода, а наоколо беше осеяно с перушина и раздърпани конци. Чаршафите бяха раздрани на ивици.
— Малчо! — възкликна Джерард. — Това е работа на Малчо.
— Казах ти! — обади се Мелъри. — Казах ти, че не трябва да му вземаш виждащия камък.
За Тони ди Терлизи…
Роден е през 1969 г. От малък е покорен от света на фантастиката. Странното, причудливото, свръхестественото разпалва въображението му. Израства в Южна Флорида сред палми и целогодишен слънчев пек. С удоволствие лудува, колекционира насекоми, плува под вода и нощува на къмпинг под открито небе, но в същото време много обича да чете и да рисува.
Учи в художествено училище, после завършва институт по изящни изкуства. Седем години илюстрира фентъзи, а след това — книги за деца. През 2000 г. осъществява детската си мечта — сам да напише и да илюстрира книга. През 2003 г. получава отличието на „Ню Йорк Таймс“ за бестселър на автор илюстратор.
Живее в Амхърст заедно със своята съпруга Анжела и с любимото си куче — мопсът Гоблин.