Надявал се бе, че в това училище нещата ще потръгнат, но след развода на родителите му всичко вървеше от зле на по-зле — той кипваше много лесно и правеше скандал след скандал…
Джерард влезе в кухнята. Саймън, неговият брат близнак, седеше унило до голямата стара дъбова маса, а пред него се мъдреше недокосната чиния с мляко. Когато Джерард влезе, той вдигна глава:
— Виждал ли си Тибс?
— Не. Току-що се прибирам — Джерард отиде до хладилника и отпи голяма глътка ябълков сок. Беше толкова студен, че го заболя гърлото.
— А не я ли видя някъде навън? — попита отново Саймън. — Къде ли не я търсих, но никъде я няма.
Джерард поклати глава. Глупавата котка на Саймън изобщо не го интересуваше. Тя беше просто последното попълнение в менажерията на брат му — още една досадна животинка, която ще иска да бъде галена, хранена и да скача на коленете му, точно когато е най-зает.
Джерард не можеше да разбере защо двамата със Саймън са толкова различни. Близнаците във филмите и книгите имаха удивителни способности, например само с поглед се разбираха какво мисли другият. В живота обаче най-голямото им постижение за еднаквост беше да носят панталони с един и същи размер.
Мислите му прекъсна сестра им Мелъри, която се спусна по стълбите с гръм и трясък. Влачеше след себе си голям сак, от който стърчаха дръжките на няколко саби.
— Ти си куку, Джерард! — извика Мелъри, метна сака на рамо и тръгна към задната врата. — Защо трябваше пак да се биеш? Май ти харесва да те държат в училище след часовете, а? Добре че този път се е разминало, без да чупиш носове…
— Не казвай на мама, Мел! — помоли Джерард.
Мелъри сви рамене.
— Както искаш. Но и да кажа, и да не кажа, рано или късно тя ще научи.
Мелъри излезе. Предишният й отбор беше с големи амбиции, но амбициите на отбора в новото училище минаваха всички граници. Мелъри тренираше всяка свободна минута. Хобито й се превръщаше в мания.
— Качвам се в библиотеката на Артър — каза Джерард и тръгна към стълбите.
— Преди това ми помогни да намеря Тибс — обади се Саймън. — Досега чаках да се прибереш, за да я потърсим. Длъжен си…
— Нищо не съм длъжен! — ядоса се Джерард и затича нагоре по стълбите, като прескачаше по две стъпала наведнъж.
В коридора на втория етаж той отвори вратите на шкафа за бельо и влезе в него. Зад купчините пожълтели от нафталина чаршафи беше скрита вратата към тайната стая на къщата.
Стаята беше сумрачна, слабо осветена от един-единствен прозорец и изпълнена със застояла миризма на прах. Стените й бяха покрити с рафтове с книги, чиито страници се ронеха от старост. Едната половина на стаята беше заета от голямо писалище, затрупано с купчини стари листове и стъкленици. Това беше библиотеката на прапрачичо Артър, любимото място на Джерард.
Той се обърна и погледна портрета до шкафа. Чичо Артър Спайдъруик сякаш го наблюдаваше с присвити очи, скрити зад малките кръгли стъкла на очилата. Не беше много стар, но тънките му устни бяха стиснати здраво, а той самият изглеждаше скован и скучен. Въобще не приличаше на човек, който вярва в съществуването на феи и духове.
Джерард издърпа първото чекмедже в лявата част на писалището и измъкна голяма книга, завита в скъсан плат: „Книга за духовете. Пълен справочник на Артър Спайдъруик за фантастичните същества, които ни заобикалят“. Беше намерил книгата само преди няколко седмици, но вече мислеше за нея като за своя. През повечето време я носеше със себе си, понякога дори я слагаше под възглавницата и едва тогава заспиваше. Щеше му се да я носи и в училище, но се страхуваше, че някой може да му я вземе.
Нещо в стената изшумоля.
— Малчо? Ти ли си! — тихо попита Джерард.
Никой не отговори. Никога не беше сигурен дали богъртът Малчо — домашният дух, е някъде наоколо.
Джерард сложи книгата до своята последна рисунка — портрет на баща му. Никой, дори и Саймън, не знаеше, че Джерард рисува. Не беше особено добър и всъщност рисуваше ужасно, но записките в справочника за духове се придружаваха с илюстрации и за да ги води по правилата, Джерард трябваше да се научи да рисува. След днешното унижение в училище обаче, след подигравките заради рисунката на трола, той не искаше да рисува повече. Честно казано, дори му се щеше да разкъса на парченца портрета на баща си.