Тръгвам!
Нося непоисканата жар!
И няма да е като нищо случвало се и познато! Нали? Ти ме впечатли преди постелята… в нея всичко е известно. Свикнали сме да обичаме с телата.
С душата искам, с душата… Ще можем ли? Ще имаме ли време?… Ще си отгатваме ли раните? Или ще го спестим? (Пауза) Ще се болим ли? (Пауза) Не-е-е! (Клати отрицателно глава.) Чувалът сол изядохме поединично… остава да се изсънуваме… При тебе тръгвам, като при звездите, от теб научих как… И ще е светло…
Откакто знам, че съществуваш, светът ми има цвят, нюанс. На път е от натюрморт, да стане живопис, картина, рисувана с маслени бои!
Ако сега не тръгна, никога не ще е! (Става. Облича палтото си. Грабва чантата.) Благословия не ми трябва! (Замисля се.) А… благоверния… (Мисли.) Той е баща на децата ми… не мъжът на живота ми… Той знае колко може… ще разбере… и ще прости.
Но ще се върна! Изключителното плаши и не е за постоянно, а за миг. За миг ли казах? За миг ли? Кой, всъщност знае колко е мигът?
А да се върна? (Мисли.) Защо ли? При кого? Не, няма! Останало ми е единствено да бъда себе си. Завръщането е за каещите се, за блудните… А аз отивам при мечтите.
Тръгва, почти излиза от сцената. Спира се, връща се. Угася светлината. Спира се. Замисля се. Отива до свещта, понечва да я духне, отказва се. Излиза от сцената, като на масата остава да гори свещта.