Безропотно се съгласих, когато осъзнах, че илюзията за любов в брака се е самозачеркнала с черен флумастер. Какво можех да сторя освен да се съглася? Съгласих се. (Допива чашата.) Само веднъж… преди да млъкнем… той ми каза: "За толкова години осъзнах, че не съм аз човека, който ще сбъдне мечтите ти. Силите ми са толкова… обикновен човек съм. " Тогава трепнах. Той бе разбрал за мене повече, отколкото самата аз признавам! Той се е досещал, че си позволявам да мечтая. Защото… защото една вечер ме завари… любими стари песни слушах и припявах…
За какво мечтая?… Защо ли да ме пита, като знае, че не може…
А исках да му кажа, мъчих се…_(Констатира.)_ Взаимно не участвахме в живота си… взаимно… участвахме в разплода… в създаване на поколение… Нали „Всяко животно продължава рода си“ (Пауза).
А някога обичахме ли се?
Не помня! След толкова години съм забравила!
Но продължаваме да спим под един юрган. Топлим си краката в мразовити нощи. Протоколно се „изклащаме“ веднъж…в месеца и по-рядко. Стисвам зъби, затварям очи, или гледам тавана ревящ за боядисване. Възклицавам където трябва — тази роля я изучих перфектно. Да не се обиди! Да не реши, че съм безчувствена!
То и ложето изтърбушено от моята страна, от въргаляне, току ме сръгва в ребрата изскочила пружина. Не сбърквам да си помисля, че се е сетил да ме погали… Веднъж опитах да се случи друго… като в розовите филмчета…
Натъкмих се за „любов“, повечко парфюмче капнах, бархетната нощница захвърлих… новичко бельо облякох — в черно… В тъмното обаче, той не забеляза… Като свършихме ми рече, почти грижовно: „Обличай се, че ще настинеш!“ После се оплака, че го боли кръста, обърна ми гръб и… заспа.
А иначе съм щастливо омъжена! (Почти извиква.) Мъжът ми не пие до напикаване и повръщане, не ми е посягал… и да е кръшкал, не съм разбрала… Какво повече да искам? Мъжът ми е свестен човек! (Въздъхва.)
Я, истината свършила, да си долея. (Напълва чашата си.)
ТЯ. Надявах се, да имаме приятели, да се срещаме… Обзаведохме хола прилично, за събирания с тях. Някои дойдоха веднъж — дваж, други станаха твърде велики, завъртяха бизнес или пораснаха в службата, и не сме им на нивото, и на пачката, какво да си говорят с нас! Не се заседявам в хола, влизам колкото да изчистя, иначе ми се рисуват едни картини, как на дълга маса ги събирам всичките, за да им кажа… Какво да им кажа? Как от безброй години пребивавам в един — единствен ден — от сутрин до вечер с бумагите в службата, после най-прекия път до вкъщи, ето това… (Показва с ръка наоколо.) задълженията към семейството, грижите.
Почивка? Развлечения?
Е, да… като бяха малки децата. Водехме ги на море. Да заякнат, да не ми боледуват зимата… И там пак същото… пренасяхме половината къща… Полеви условия — бунгала — газови котлони и тигани…Мъкни мръсни съдове на двайсет метра до общата чешма. Още ми мирише на пържена риба, като се сетя… За децата отделях хубавите парчета, за мене каквото остане. Обикновено оставаше тлъстото, и досега спомена ми мазнее на гърлото. Та така си „почивах“. Поне виждах морето… любих се с простора…
И до днес, когато много ми се диша, зиме-лете, отварям прозореца та като зина — гълтам, гълтам, докато ме заболят дробовете. Пространството ми е оразмерено от правоъгълни стени, в които жуля колена и лакти, защото аз съм крепостна…към простите неща.
Простички са ми мечтите… И въпреки гнета на дреболиите, съставящи живота ми все още се самоизмамвам, че някому… (Не довършва репликата.)
Отива до телефона, взема слушалката и набира номер.
ТЯ. Здравей, откога не сме се чували?… Ами да, поне от три месеца. Как си? Заета а, а… ремонт?… Пак ли? Исках да ти разкажа за… Нямаш време. Значи като свършиш… Аха, сега прегръщаш парцала, даже спиш с него… Добре, ще чакам да се обадиш. (Затваря.)
Пак вдига слушалката, набира друг номер.
ТЯ. Ало, добър вечер… Как разбра коя съм? Ааа, разпознаваш гласове. Къде е… (От другата страна я прекъсват.)… В кухнята. Може ли да я чуя? (Чака.) Здрасти… По-добре не споменавай откога…