Избор? Предпочитания? Дом, семейство, работа. Това е… Прикована съм за дъното на безводен кладенец, а някъде горе съзирам небе, свобода…
Свобода?!? Ха, ха… Колко съм свободна аз? Колкото един спънат кон! Като отгледаш децата, започваш да отглеждаш родителите, защото те са те отгледали… Длъжна си! Едните родители, другите… докато стане ред и на мен да ми турят памперса… за доотглеждане.
…Кога мравката в мен ще скочи? Мравките не скачат! Те само пълзят! (Хваща празната бутилка и опитва да налее. След като разбира, че е празна, отива до шкафа и изравя втора. Връща се до масата, отваря и налива.)
Из оня ден, след работа към къщи застигам Дорчето от петия, с дъщеря си — ученичка в първи клас. У тях в три стаи се тъпчат три поколения — свекър, свекърва, Дорчето, мъжът й, двете им деца и неомъжената леля. (Поема въздух.) Та чувам малката да пита майка си: „Кога умират хората, мамо?“ Дорчето мълчи. И детето пак: „Кога умират хората, мамо?“ Дорчето я смъмра да не питала за глупости! Оттогава нямам мира. Така и не проумях къде е разликата — да те прегазят на улицата отведнъж, или да те мачкат неотклонно, всеки ден, по мъничко? Какво друго вършим с охота, освен да се убиваме? Хладнокръвно. По византийски маниер. Макар и само с думи! А вчера… Иде Мичето на работа след три дни болничен._(Пауза.)_ Прокървила. Та като я метнаха колежките… Защо не казала, че е бременна? (Имитира ги.) И то в третия месец!?! Как можело да крие? (Възмутено.) Че да им се изповядва ли? Те още малко под юргана й ще се наврат! Та като я почнаха! Инквизиция! За малко клада да стъкмят! Прободоха я със шлифована жестокост. (Имитира ги.) „А, ма, Миче, трето ти…направиха… бая сте се… потрудили.“ И се подхилкват. Една се усети и й вика:
„Е, то хубаво… Честито!“ А Мичето, една такава кротичка. Мълчи си… Изведох я навън, прегърнах я, и казах: "Остави ги, те толкоз могат! Скудоумие! А тя отвърна тихо: „Знам…“ (Разхожда се нервно по сцената.)
ТЯ. „Кога умират хората?“ Когато се уморят… Когато ги пречупят… Когато няма кой да ги обича… Когато не са живели по своята мярка… Когато престанат да мечтаят… Кога умираме? Тогава ли? (Пауза. Докосва чашата. Гледа в нея.) Откога съм мъртва? (Замисля се.) От почти един живот… (Става. Захваща се с прането, преглежда го, отделя за гладене. Разпъва гладачна дъска. Включва ютията.)
ТЯ. Странно е, но все още имам някакви илюзии и смея да поискам нещичко за себе си. А дали има още? Дали има друго?… Не знам, но забелязах още един недостатък у себе си. Не мога да я карам повече така… (Повишава глас.) необичана! Не смагам вече да запушвам празното! Надвива ме! (Обръща се, поглежда към тенджерата, която е поставила на котлона още в началото.) Признавам си, че в пустото, от скука, към нея съм посягала… Най — близко тя ми е била… но вече не! (Клати глава отрицателно.) Вече не! Достатъчно!… Понякога ми се приисква да замръкна на улицата без причина, да вървя, вървя и все по-далеч да стигам. Скита ми се! Разюздах се от пътешествия, единствено в омачканото си сърце. Приисква ми се да намеря обич, макар че ме е страх… Понякога с думи изкривени търся нови отговори… Понякога поисквам да запея… дори да е фалшиво… Понякога потърсвам музика да бръкне надълбоко. Трябва ми магия… изкусител… Затъжена съм за илюзиите. Жадувам за безумие! Жадувам приключение! (Пауза) Тръпка да полази, дори да води в пъклото! (Пауза. Започва да глади ризата на сина си.) От днес вървя различен път, не тоз по който пъпля от години, а оня другия — широкия. (Леко извръща глава към празния стол.)
Ти ми го показа! Дойде отнякъде, отдругаде… различен. По служба си говорихме основно, но другите не чуха, как мислите ни сплетоха косичка…, която ме повежда към незнайното, дълбокото. А ме е страх! — От себе си, за себе си! Не съм от храбрите!
Но повече ме плаши друго… че може да си ида без да съм изпитала вълнение! Без да съм се палила, горяла! Сънувам те, сънувах те, в една такава нощ. Събудих се. И нещичко у мен настойчиво помоли: „Люби ме!“ (Въздъхва.) Признах си! (Свива се на стола. На себе си.)… Но тази дума не събира… (Замисля се.) Не може да ме впечатли недоразумението в мъжката ти анатомия, с която най-редовно обясняват чувствата! (Показва с жест.) Потърсих друго.
Обич ми е нужна! (Става, обикаля нервно.) У тебе я потърсих… (Изгладила е ризата на сина си. Слага я на облегалката на стола. Изключва ютията.)