Време е живота си да поизгладя, позакърпя. (Повишава глас.) Иначе ще се разкрещя от еднаквост! Преди да те познавам, не ме гнетеше толкова самотата в иначе приличния ми брак! Даде ми очи и за това! Ето, пак откровенича без мярка! Мярка? За какво?
Мярка да се скрия, да се самозалъгвам, да избягам от светлото прозорче, когато ми е нужно да се хвърля през него! Ще си запаля свещ. (Намира бързо свещ, драсва кибрит, запалва я.) Ще си запаля свещ, ще се помоля да съм корава и безцеремонна, да имам сили да се спра… (Замисля се.) От кого всъщност бягам? От тебе ли? Ти си тоя, който ме открива преди да съм съвсем замръзнала. Ти си тоя, който ме повежда нанякъде, навсякъде. Ти си тоя, с който самотата има смисъл. Ти си тоя, и ако ме прегърнеш, може да остана. Ти си тоя, от който не искам да избягам. Ти си тоя! Толкова съм те пуснала у себе си, отдала съм се до удавяне! Съблечена съм, гола! Като ме намери, позна ли слабостта ми? От нея ли ще ме спасиш?
Сигурно съм жалка! Щом се погалвам с мисълта за тебе и така ме отболява… Не ща да те прогоня и не мога вече! Предавам се! (Вади от чантата си грим, червило.) Открадни ме, отнеси ме, съживи ме! Не съм хубава, не съм мечтана и не бях желана… но пожелах… А в Библията пишело: (Мисли. Спомня си.) "Не пожелавай жената на ближния си. (Пауза. Акцентира.) Не пожелавай жената… За пожелаване на мъжа не се споменава, значи може! (Прави недоволна физиономия за себе си.) Що ли се оправдавам? Харесва ми да бъда грешна! (Гримира се.) Оттук нататък за праведност не ща да се моря!
Отказвам се да си играя на светица, и без това нафрашкано е горе (Показва с пръст.) със светци! Напивам се! Какво от туй, нали напиха ме едни очи, в които се изгубих. (Уверено.) Сега си разрешавам и безумие! По — трезва никога не съм била! (Слага си червило. Засиява.)
За кратко беше тук… при мене… за секунди време, точно колкото да разбера, че изненада, блясък, вик, емоция, са невъзможните неща, които непременно искам да се случат. Снощи се усмихвам… и мъжът ми пита на какво се смея… На мисълта по тебе… прекрасна е… (Разхожда се. Погалва изгладената риза. Поглежда към лещата.)
Прилепнала съм, знам! Но трябва ми на някого да кажа, че топлина се ражда от ръцете ми и ме изгаря — давам ти я! Че има думички забождащи и разпващи — казвам ти ги! Не ща да се измъчвам повече! Намери ми се ласка неотдадена… (Продължава да ходи по сцената.) Кому да я даря, освен на тебе? Боса съм, готова за жарава нестинарска. Гласът ти помня безпогрешно… нежен… бездна. От него чувам:
„Слънце мое!“, „Радост моя!“, „Бъди моя!“ (Спира се. Сепва се.)
Каза ли ми ги? (Пауза)
Ами ако бъркам? Дали не съм се заблудила, че те има? Дали не съм те съчинила? (Замисля се. Посядва на края на стола.) Заради празното… да има нещо, да се случи, уж… (Прегръща се през раменете, погалва се.) Дали не те сглобих за измечтаване, в някоя такава единашка нощ? (Вади от джоба на престилката си сгънато листче. Разгъва го. Чете.) „Последен може в тебе да се влюбя, но ще ти върна първата любов!“ (Говори на някого.) Ти ли ми го каза, или го прочетох някъде? За кратко беше тука, колкото да те позная… и да ти повярвам. В четири ме будиш, но май не съм заспивала, откакто знам, че съществуваш… (Мечтае.) Когато си до мен разтриваш раменете ми. (Тя се отпуска на стола. Затваря очи.). Размачкваш ходилата ми (Раздвижва крака.). Отнемаш ми умората, усмихваш ме. Не смея да възпра ръцете ти)_ Прегръща се.)_, оттам преливаш в мене. Косата ми разпускаш да подиша. (Раздвижва глава, разкопчава шнолата, която е държала косата й прибрана, и тя се спуща на раменете й.), заплиташ пръсти в нея… Галиш ме с върха на пръстите. Догаря пръчица. Мирише на санталово дърво. (Тя вдъхва със затворени очи. В залата също замирисва.) На сутринта ми шепнеш: " Добро утро, мое безсъние!" (Стряска се.)
Колко съм те пуснала! Колко си в мене! Не ми остана нищо мое, но и болното изтича… и него ми отнемаш… Събуждам се, за да ми кажеш всичко, което съм пропуснала. Събуждам се, за да ти кажа, че с теб се чувствам възкресена, жива! (Погалва чашата.) Обичай ме! Обичай ме! Обичай ме! Сега съм сигурна и няма да отложа. Да чакам някой следващ си живот, в който може да се срещнем… Обичай ме сега, дори и само с тялото… а ако има време и с духа… дано да има, че нишката съвсем е изтъняла… Говори ми! Разкажи ми! Ще те слушам! Ще те разбирам с дума, или с половин. Ще ти повярвам! Дори да ме раняват твойте истини! Защото ти си от успелите…