Беше стигнал дотук, когато чухме долу на площадката някой да изплясква три пъти с ръце.
— Това се отнася за мен — каза той. — Педехр знае къде съм и че никой не бива да дойде при нас. Уговорих с него този знак, в случай че имат нужда от мен.
Излезе пред средната стая на покрива. Чух го да говори надолу. После се върна при мен и каза:
— Трябва да сляза при Педехр и да те взема със себе си. Касае се, изглежда, за нещо важно.
— Не ти ли казаха за какво?
— Не. Питах, наистина, но Педехр отговори, че не бивало да се провиква. Ела!
Слязохме. Педехр се намираше в аркадата, в която бях лежал. При него бяха Тифл и един друг джамики. В последния разпознах пазача, който в днешния следобед бе яздил презглава, за да ни доложи за идването на персийците. Халеф спеше здраво. Ханнех също бе отишла да спи. При него седеше синът му. Заради болния шейх на джамикуните ни посрещна с полугласно изговорената, но много важна вест:
— Кръвният отмъстител е отново тук!
— Къде? — попита Устад с тон на изненада.
— Не знаем.
— Кой го е видял?
— Моят син — отговори пазачът.
— Да не би да се е заблудил?
— Не. Та нали го познава. В следобеда го преведе през целия дуар до нашия Божи дом и следователно е могъл да го разгледа добре.
— Къде е синът ти?
— Забрах го със себе си. Чака вън.
— Иди го доведи!
Аз естествено веднага заподозрях, че се планира някаква дяволщина, и бях крайно напрегнат дали ще ни се удаде да узнаем от какво естество е. Разбира се, не биваше да си позволя да изпреваря въпросите на двамата предводители на племето. Синът на пазача имаше интелигентно лице. Дори изглеждаше малко хитроват. Той застана с баща си пред Устад.
— Бил си видял кръвния отмъстител?
— Да.
— Сам ли беше?
— Не. Още двама имаше с него.
— Откъде дойдоха?
— Отвън.
— Накъде отидоха?
— Не знам.
— Но може би насам?
— Вероятно.
— С коне?
— Не. Слязоха от тях.
Устад погледна Педехр, а той мен. Шейхът каза:
— Една както неочаквана, така и мистериозна и опасна вест. Какво ще речеш за тая работа, ефенди?
— Ще позволите ли да задам няколко въпроса? — отвърнах му аз.
— Естествено!
— Чух, че пристигнал един търговец от Исфахан и предал известие от кръвния отмъстител. Къде е този мъж?
— Сега сигурно вече спи — отговори Педехр. — Да накарам ли да го събудят?
— Ще се наложи само ако не можете да ми кажете онова, което искам да знам за него. Откъде идва?
— От северните джамикун. Срещнал персийците на превала на прохода.
— Как са се държали те с него?
— Нито приятелски, нито враждебно. Те го познават. Попитали го откъде идва и накъде иска да отиде. Той отговорил, че възнамерява да отиде на юг при калхураните. Тогава те му казали, че трябва да язди насам, за да направи хубава далавера. Било планирано голямо състезание, за което щели да пристигнат много хора. Ако разпънел тук търговската си шатра, щял да намери много купувачи. Той им благодарил много за сведението и казал, че ще последва съвета им и ще язди насам. Тогава получил от Мултасим посланието, което ни предаде.
— То какво гласеше?
— Беше извънредно странно и неразбираемо за всички нас. А именно два реда от изпятата днес от нас песен. «Разцъфни, сърце, на розата подобно, в която всички ухания са събрани!» И кръвният отмъстител добавил: «Кажи в дуара, че розата още днес ще разцъфне!» Не е ли странно, ефенди?
— Действително, но само в смисъл, че изобщо всяка непредпазливост трябва да бъде наречена странна.
— Непредпазливост? — попита той учудено.
— Да.
— Нещо не схващам. Ние изтълкувахме тези думи като допълнителна подигравка и се успокоихме.
— Иска ми се да ми го бяхте съобщили по-рано! Вероятно се касае за покушение.
— Ходех! — подскочи Педехр, а и другите проявиха уплаха при това мое тълкуване. — Срещу кого?
— Срещу мен.
— Невъзможно!
— Аз казах «вероятно». А обикновено знам какво говоря. Въпросната песен сравнява розата и сърцето. Но с това сърце се има предвид моето. Буквално моето сърце! То трябва да разцъфне! С остра, заточена стомана!
— Кое те навежда на тази идея?