— За това по-късно! Сега трябва да задавам въпроси и да действам. Кръвният отмъстител не ни счита за достатъчно умни да го прозрем. В него живее омразата, а тя, както е известно, е сестра на непредпазливостта и самонадценяването. Той иска по-късно да се хвали, че неговото кърваво деяние е успяло, макар преди туй да ни е предупредил.
След това се обърнах към младия джамики и го попитах:
— Къде беше, когато видя Мултасим?
— Пред дуара — отговори той. — Бях вкарал овцете в кошарата и се бях излегнал зад един камък, за да погледам нагоре към Алабастровия шатър. От пътя не можех да бъда видян. По едно време от изток се зададоха четирима ездачи. Спряха наблизо и слязоха от конете.
— Нали бяха трима!
— Тримата, които споменах, се запромъкваха към дуара. Четвъртият остана при конете.
— Разпознал си Мултасим?
— Съвсем ясно. Беше един от тримата.
— Какви оръжия имаха?
— Преди да се отдалечат дадоха дългите си пушки на четвъртия. Всичко друго си остана по тях.
— Допусна ли да те видят?
— Не.
— Какво направи?
— Прокраднах се подир тримата. Те напуснаха пътя. Бързо и безшумно свиха напреко, за да се озоват зад дуара. Аз не можех да ги следвам така бързо, защото ако се изправех, щяха да ме видят. Затова ги изгубих от очи.
— И не ги последва нататък?
— Не. Отидох при татко и му разправих работата. Сетне веднага дойдохме до Високата къща, за да докладваме.
— Колко време мина, откак ги видя да слизат от конете?
— До момента едва ли половин час.
Аз го потупах по рамото и казах:
— Добре си си свършил работата. Не мога да не те похваля!
И обръщайки се към другите, продължих:
— Имаме време. Мултасим ще чака зад дуара, докато тук горе при нас угасне всяка светлина. Аз съм твърдо убеден, че по-рано няма да посмее да приближи. Това, което е наумил, е дръзко, толкова безогледно дръзко, че го съжалявам. Нима този мъж е толкова опитен и ловък в живота сред пущинака, че очаква да влезе неоткрит във Високата къща и безнаказано да намери с камата си моето сърце?
— Твоето сърце! — каза Устад. — Аз все още смятам, че това е невероятно! Сигурно се заблуждаваш!
— Не. Аз исках да оставя нещата в тайна, но след като кръвният отмъстител не изчака докато не напусна, а иска да превърне къщата ти в арена на убийство, още днес, същия ден, то считам за свой дълг да ти съобщя какво се случи между него и мен и какво говорихме.
Разправих събитието накратко, представих им всяко «За» и «Против» по отношение моето гледище и ги убедих до такава степен, че когато свърших, Педехр извика възмутен:
— Имаш право, ефенди! Касае се за убийство, и то само твоето, само твоето! Аз веднага ще накарам да ударят камбаните за тревога и да се съберат всички жители на дуара…
— Стой! — прекъснах го. — Няма да го направиш!
— Не, ще го направя!
— Няма!
— Защо?
— Трябва ли кръвният отмъстител да отърве наказанието?
— Не! Това наистина не!
— Но ще го отърве. Веднага щом чуе данданията, ще приеме, че се отнася за него, и ще офейка. После ще ни се присмива отдалеко за нашето лекомислие, тъй като ние дори в намерение за убийство не можем да го уличим.
— Това е вярно, така е, ефенди! Но как другояче бихме могли да постъпим?
— Ще го заловим!
— Машаллах!
— С оръжието в ръка!
— Значи мислиш, че трябва да го оставим да дойде?
— Да.
— Това е твърде опасно!
— Не допусна ли и ти войниците да приближат и после ги плени? Те бяха толкова много, а тези са само трима!
— Това също е вярно!
— И той сигурно ще влезе сам. Другите двама ще бъдат неговите стражи.
— Влезе? Тук, имаш предвид?
— Да.
— Как стигна до тази мисъл?
— По най-лесния и същевременно най-сигурния начин. Той иска да ме убие. Кога? През нощта. Какво ще правя аз през нощта? Ще спя. Къде? Разбира се, горе, в новото си жилище. Но той не го знае. Днешната промяна му е неизвестна. Той мисли, че още спя тук, в откритата аркада, в която човек може нощем толкова лесно да се промъкне.
— Какво знае за досегашната ти постеля в аркадата?
— Сигурно достатъчно. В днешния следобед той говори с няколко джамикуни отсреща на хълма, но вероятно не за това, защото намерението му към мен може да се е породило едва след като си разменихме последните думи. Тифл придружи персийците. Мисля, че той може да ми съобщи нещо по този въпрос.
— Така е, мога, мога! — отговори Тифл.
— Е? — попитах.
— Аз яздех начело. Бях се зарекъл изобщо да не говоря с тези персийци. И удържах решението си. Моите хора яздеха отзад. Ахриман се приобщил към тях и подел приказка. Първо за дуара, сетне за Високата къща и накрая за сегашните гости. Когато по-късно узнах това, здравата се ядосах, защото са му дали сведения.