— Е, добре, тогава нека побързаме. До десет минути всичко ще бъде готово за неговото посрещане. Ти ще идеш ли междувременно до твоето жилище, ефенди?
— Не. Ще остана тук.
— В такъв случай позволи да ви напусна, за да направя подготовката!
Той се отдалечи. Устад накара да донесат две възглавници, на които седнахме при задната стена, но така, че да държим под око трите арки и да можем да видим Мултасим при идването му. Кара беше отишъл при леглото на баща си. Пазачът и синът му клекнаха близо до нас, та в дадения миг да се включат в ловитбата. После дойде Педехр с още четирима здрави мъже, които се прикриха в задния ъгъл. От другата страна на вратата няколко души държаха запалени свещи. След това нашите бяха угасени. Тогава се сетих за моята лампа горе. Тя гореше и нейната светлина със сигурност се виждаше долу от дуара. Казах го на Устад, който стана и лично отиде да я изгаси. Когато се върна, всичко вече беше готово, защото Педехр се бе погрижил дори в кухнята да е тъмно. Създаваше се впечатление, че всеки във Високата къща си бе легнал. Кръвният отмъстител можеше да се появи!
Не беше ли странно, че сърдечно желаех да дойдеше? Човек все пак не бива да таи желанието някой да се впусне в престъпление! Но не само мисловната способност, а и чувството си има своите съображения, макар и да не сме в състояние да формулираме тяхната логическа последователност. И ако аз се улавях, че желая Мултасим да дойде, то това сигурно си имаше своите основателни причини. Кръвният отмъстител съществуваше. Неговите намерения бяха насочени срещу мен. Те можеха да бъдат опасни, само ако не бях готов за неговото нападение. Аз трябваше да се опасявам не от самия него, а от ненадейното посегателство. Днес, сега, бях подготвен за него. Ако не проведеше настоящия си план, щеше да избегне възможността да бъде заловен и цялата ми предпазливост щеше да увисне в неизвестността. Ето защо желаех да не настъпи нещо, което да го отклони от намерението.
В аркадата беше тихо и толкова тъмно, че никой не можеше да види другия, макар да бяхме така близо. Мъждивият зрак на нощта се простираше до стълбите. Не можеше да достигне до колоните, понеже козирката над тях го улавяше. Ето защо трите арки на входа се открояваха забележимо на звездната светлина, но подът оставаше в мрак. Казах си, че персиецът със сигурност щеше да се вмъкне незабелязано, ако не бяхме научили за замисляното покушение. Трябва, разбира се, да отбележа, че нямах причини да го считам способен на онази сръчност в промъкването, която и опитният бедуин действително притежава, но в която истински майстори са само индианците и ловците от Далечния запад на Северна Америка. Скоро щях да узная, че се лъжех. Омразата винаги е майстор по потайните пътеки. Тя може да се хвали по отношение своето лукавство и упоритост, че е ненадмината. Седящият до мен Устад посегна и взе ръката ми в своята.
— Колко те обичам, ефенди! — прошепна. — Изобщо не го знаех. Но когато чух, че се касае за посегателство срещу живота ти, у мен се породи чувство, сякаш телесно и духовно сме толкова плътно споени, че имаме еднакви мисли и възприятия, че образуваме неделимо единство.
— Чувство ли беше наистина? Или може би нещо друго? — попитах аз. — Когато сродни духове се целуват, пулсът на физическите им сърца се слива. Думата «духовна любов» звучи призрачно, но е най-висшата и най-могъщата, която свързва този свят с отвъдния. Издигайки единия към другия, тя носи райско блаженство.
Може би щях да добавя още нещо, тъй като с тези мисли засягах любимата си тема, но се отказах, защото ми се стори, че току-що чух и видях нещо. Всъщност нищо определено, нищо осезаемо за очите и ушите, а само едно леко шумолене или полъх, произлязъл от ефирното одеяние на бързо преминало, безтелесно, несъществуващо в действителност същество.
— Видя ли нещо? Чу ли нещо? — попитах Устад.
— Не… Ти? — отговори той.
— Сякаш някаква полувидима мисъл прекоси бързо и безшумно аркадата.
— Накъде?
— Към ъгъла, към който трябва да отиде Мултасим.
— Ние го очакваме да дойде отвън. Той не е скрит тук в помещението. Сигурно е била, както каза, само някаква мисъл.
Това ми се стори правдоподобно и аз приех, че действително съм се заблудил. Онзи, когото очаквахме, все пак не можеше да дойде от ъгъла, в който спеше моят хаджи Халеф. Вниманието ни бе насочено само към входа, и то по такъв начин, че се очакваше веднага да видим кръвния отмъстител и при най-предпазливото му промъкване.
Но времето минаваше, четвърт час след четвърт час, без да забележим нещо. Но ето че — трябва да бе някъде след час — отнейде се донесе тихо драскане или стържене, а след това доста шумно, трескаво дишане, почти като хъхрене. Не можеше да се определи мястото, откъдето идваше. Сметнах, че някой от скритите джамикуни проявява непредпазливостта да диша така шумно, че можеше да ни издаде. В този миг прозвуча ясният глас на Кара бен Халеф: