Стана така, че този все повече приближаваше тюркменеца и го настигна точно там, където имаше единствена възможност да се измъкне. Кара беше умен. Яздеше от външната страна и така шибаше с камшика от хипопотамска кожа Палача по голия гръб, че тоя трябваше да остане от вътрешната страна, сиреч притиснат към езерото. Ударите се сипеха един след друг. Какви думи са били произнасяни при това, научихме едва по-късно. Палача призовавал Небето и Пъкъла да увещаят Кара да го пусне да си върви, ала в отговор получавал само удари и пак удари. Така бе шибан и подкарван по пистата към другата страна на езерото и по нейното протежение, все по-близо и по-близо към нас, край пътя за храма, през дуара и накрая до трибуната. Беше кажи-речи откачил. Пенеше се. Кара смушка Кис още веднъж, мина отпред, изтръгна юздата на Гхулам и дръпна рязко, при което двата коня се изправиха на задните крака. Палача бе принуден да слезе. Кара последва примера му, като викна:
— Чапкън, ще те бия до смърт, ако не отговориш. Кис мърда ли е?
Запитаният стоеше, треперейки с всички крайници.
— Мърда или чиста, благородна кръв? — повтори Кара, като го перна с камшика през лицето.
— Не е мърда, не е мърда! Благородна, чиста кръв! — прозвуча сега признанието.
— Но от вас представен за мърда?
— Да… представен! — пропелтечи Палача от страх пред отново размахания камшик.
— Измоли тогава прошка от Устад! Веднага, веднага!
Нов удар се стовари със свистене.
— Да, добре… добре… моля, моля!
Сключи ръце и ги вдигна умоляващо. Колко по-различна картинка представляваше сега отколкото преди малко, когато бе стоял безсрамно на високото стъпало, но след това низвергнат, като прегрешило божество, от небето! Хиляди и хиляди са били принудени да му вярват, защото са си давали сметка колко опасен е Мултасим, срещу чиято жажда за мъст не притежават никакво оръжие. А ето че идва един съвсем обикновен млад човек и показва пред хиляди очи доколко важна е в действителност тази особа. Само постът я беше забулвал. В сегашната й демаскирана голота тя бе по-малко, много по-малко от… нищо!
— В такъв случай аз свърших с теб. Марш, заминавай при твоя съдия! — каза Кара и го подтикна с камшика към капитана, който го посрещна с думите:
— Пердаха си получи! Сам отиде да си го вземеш. Сега върви при твоя закрилник шейх ул ислям! Той ще те облече, за да създаде отново "честния мъж". После ще те обесим. Мир десеб[112] стои вече в готовност — палач за палача!
Изявлението оказа странно въздействие върху Мултасим. Неговото разкривено от страх лице прие съвсем друг израз. Той се сви в себе си и попита:
— Обесен? Ще бъда обесен? Наистина ли?
— Да, и то веднага, за да спася Джафар мирза!
— Тогава бягам под закрилата на шейх ул ислям, който ще трябва да ме защити, ако не иска сам да загине. Защото ще издам всичко!
Отърча при него. Онзи обаче протегна отбранително ръце насреща му и извика:
— Остани далеч от мен, непредпазливецо! Защо се разобличи! Който не умее дори азбуката на силлан да съхрани в тайна, той е в състояние да издаде на миряните също намеренията на свещения ислям! Ти си един отцепник от християнството, изобщо предател откак те познавам. Махай се! С радост ще гледам как те бесят!
Палача изрева високо. Вместо да се отдалечи, пристъпи досами него, сви юмруци и следствие безмерния си гняв изпадна в крайна откровеност.
— Да, имаш право, аз съм предател, изобщо предател! Предавах не само хора, а измених също на Бога и на самия себе си. Измених на християнската си вяра. После започнах да мамя владетеля. Лъжех Княза на Сенките. Но веднъж няма да излъжа, сега, когато открито ще се изповядам! Ако трябва да бъда обесен, нека обесят двама! Нея и него може би ще пуснат да си вървят. Ама на теб аз ще нахлузя добре заслужения клуп!