— Чу ли го? Той… той… същият! Почти си го помислих! Защото тоя човек изглежда роден да бъде там, където никой дявол не се нуждае от него! — Очерта кръст с ездовия камшик срещу мен и продължи: — Никой друг не би ми дошъл така сгодно като теб! Един отритнат от Запада, който си отмъщава на красивия ни Изток, за да се подмилква пак на родината си! Ти да си мъжът, дето щял да ми отнеме ханджара! Вече съм чувал за твоя арап, с когото се хвалиш където и да идеш. Асил бен Рих, жребецът на хаддедихните, който стои ей там при другите ви кранти! Иди го доведи! Знам, че той ви е последната надежда!
— Той ли? — отговорих. — Не, няма да яздя него.
— Че кого другиго? Нещо по-добро така или иначе нямате!
— Имаме не само него, а и неговия ходем. Него ще яздя. Огледай се!
Той трепна силно, извъртя рязко шарения й се вторачи в Сирр, държан от Кара зад него. Видя се как се изплаши, като го съгледа.
— Сирр! Сирр! Любимият кон на шах-ин-шаха! — отрони се беззвучно от устните му. — О, сега знам всичко! Това е твое дело, Марах Дуримех, твое! Ти, само ти може да си накарала шах-ин-шаха да превърне Сирр в ходем на Асил! Е, така да бъде! Той няма да измине и една крачка с непознат! И чак пък само с оглавник, без наустник и мундщук! Шейтан с една победа, която всяко дете може да предвиди. Но понеже се касае за моя ханджар, принуден съм да яздя този тур, изложен от Сирр, който ще си остане на мястото!
Подкара Шейтан към "бариерата". Аз възседнах Сирр, за да го последвам, ала този не направи нито крачка. Днес не искаше ли? Или пъстрият му беше толкова противен, че отказваше да застане на една линия с него? Когато Ахриман забеляза това, се изхили победоносно и нареди да бъде даден сигналът. Наоколо цареше огромно напрежение. Имената бяха оповестени и разпространени от тълпата. После керната проехтя и Шейтан веднага полетя в галоп по широката открита писта.
Сирр още не помръдваше. Подтикнах го, но без успех. Ето че протегна напред красивата си глава, извиси гръмко глас и… какво беше това? Яздех ли, или всички тези неподвижно стоящи хора летяха насреща ми, за да изчезнат зад мен? Не чувствах нищо, освен единственото желание да победя Шейтан. И сякаш седях не на кон, а върху това желание, реализирането на което беше неизбежно, задаваше се с постоянно нарастваща бързина. При края на езерото бях вече толкова близо до Иблис, че мирзата започна да го шиба с камшика. В дуара го настигнах. При трибуната Ахриман ругаеше зад мен. Скоро престанах да чувам тропота от копитата на Шейтан. Не се обръщах. А когато завих за втори път край езерото, видях мирзата едва при завоя. Беше извърнал камшика и обработваше главата на пъстрия с тежката дръжка. Болката го принуди да се напрегне до последно. Отново ме приближи. Тогава Сирр със своето дълбоко "У…У…У…УХ!" ми даде да разбера, че той също вижда това, и загалопира по такъв начин, че помислих — трябва да го обуздая. Стигнал отново в дуара, намали рязко темпото, премина край пристана в обикновен галоп, а после пристигна до трибуната в спокоен ход.
Как му се радвах за посрещналото го бурно ликуване, чието значение той много добре разбра, както издадоха заигралите уши. Но целувката, с която го възнаградих, май му се понрави повече, защото и той ме целуна по бузата, разроши ми косата, взе в уста едната, другата ми ръка. Накратко казано, показваше ми по всевъзможни начини, че е тук само заради мен, за нищо друго. И все пак той беше, върху когото възхитено се бяха спрели всички погледи, не върху мен, и това си бе напълно разбираемо и правилно!
А сега се зададе и Ахриман с Шейтан или по-точно Шейтан с Ахриман, подплашен от ударите на камшика. Юздите висяха отпред; стремената бяха празни; ездачът лежеше напред, вкопчил се здраво във врата на коня. Но работата не беше обикновена. Конят не се носеше в пълен бяг и не спазваше постоянна посока, а преследваше много очевидно намерение — да изхвърли ездача от седлото и да го стъпче с копита. Изправяше се на задните крака, извиваше се, скачаше ту наляво, ту надясно, изминаваше известно разстояние направо, спираше, за да хапне назад с оголени зъби, затичваше се отново, връщаше се, въртеше се в кръг, с две думи, искаше да свали мирзата, за да си отмъсти. Причината видяхме, когато ни приближи. Имаше само едно здраво око. Другото висеше от кървящата кухина. Ахриман му го беше избил! Този се намираше в съвсем същото настроение като своя Шейтан: срам, ярост, жажда за мъст! Когато стигна до нас, пъстрият спря за миг, за да подготви ново коварство. Мирзата се изправи и извика:
— Ханджарът е изгубен и всъщност и този сатана! Вие го спечелихте. Е, добре, вземете си го! Но само като мърша за дерача!