Привечер Устад дойде и ме попита дали искам да го придружа на едно точно повторение на неделната ни езда. Но днес задачата не бе да прегледаме постовете, а да обкръжим обкръжението. Аз естествено веднага и с удоволствие се съгласих. Оседлах пак Сирр, Устад възседна кобилата и тръгнахме — нагоре по хълма, към Алабастровия шатър.
Стигайки горе, спряхме слисани, да, направо шокирани. Мощта и масата на вчерашния продължителен дъжд тук бе оказала пагубно въздействие. Целият почвен слой на издигащото се по-назад окръглено било бе смит надолу, примесен с тежки камъни и превърнат в своето рода морени, на които стръмният терен не позволяваше застой. По гладкото трасе на свлачището съвсем ясно се виждаше какъв път е изминало. Вярно, сега беше още доста далеч от неколкократно споменатия халтав сипей, но когато го достигнеше, натискът му веднага щеше да доведе катастрофата, за която Устад бе подметнал с тревога в неделята.
Сега, разбира се, тук не можеше нищо да се предприеме, тъй като вечерта вече наближаваше, но Устад реши сутринта незабавно да се заеме с прекратяване на по-нататъшното придвижване на "морените". Оттук трябваше да продължим нагоре, за да достигнем още преди падането на нощта северната равнина. И успяхме.
Точно на същото място, където бяхме заварили пратеника на помощните отреди на Марах Дуримех, сега ни очакваха самите те, предвождани от предприемчивия раис на Шурд. Той много се зарадва, като ме видя. Отрядите му бяха повече от достатъчно да приклещят отзад ултратаките. Той получи необходимите указания за всички възможни случаи и също обещанието, че ще му пратим приятелски настроените таки на Ибн ел Идрак. После продължихме ездата.
На север тамошните джамикуни вече не бивакуваха разпръснато, а се бяха събрали на дружини. Имаха контакт с раиса на Шурд и на изток с калхураните. Когато стигнахме при тези, намерихме ги разделени на две линии. Щяха да пропуснат видените вече от съгледвачите масабани и Сенки и после да се захлопнат след тях като крилата на порта.
На юг се зарадвахме на бивакуващите там динаруни, които толкова бързо се бяха превърнали от врагове в приятели. Техният шейх току-що бе пристигнал при тях и им бе разказал всичко. Не бе пропуснал също да спомене, че вече си е получил обратно изгубените при залагането коне и камили, и то под надзора на Педехр и по заръка на Устад. Когато им съобщихме, че в най-добрия случай изобщо няма да се стигне до битка, те ни увериха, че това било съвсем против тяхното намерение, тъй като желаели да ни докажат приятелството си с дела.
Ние ги доведохме в съприкосновение с южните джамикуни, които трябваше да се свържат в гръб на таки с раиса на Шурд. И тъй, пръстенът бе затворен с изключение на мястото за преминаването на масабаните и Сенките. Ако те проявяха глупостта да използват тази врата, щяха да попаднат в примка, от която нямаше измъкване!
Прибрахме се по нощите, ала въпреки това Шакара ни чакаше.
Каза, че от безпокойство не можела да заспи. Имала да ни съобщи едно наблюдение, което вероятно било много важно. Преди да си легне, отишла още веднъж при конете и ги заварила видимо неспокойни. Не успяла да ги склони да си легнат. Това означавало някаква опасност, която се намирала в земята под тях. Шакара се замислила и докато стояла така тихо, някъде изпод нозете й се зачул застрашителен шум, последван от тътнеща гръмотевица и трус. Това я разтревожило и тя решила да не отиде да спи, преди да ни го е съобщила.
— Трябва да слезем долу… в басейна! — казахме едновременно аз и Устад, като от една уста.
Взехме факли и придружени от Шакара, която не искаше да остане, се отправихме към пристана. Качихме се в лодката и загребахме към канала. Никой не ни видя. Устад беше идвал вече тук и знаеше отвора. Веднага забелязахме, че в следствие обилния, дълготраен валеж, равнището на водата беше много по-високо отпреди. Ластарите в горната част бяха по-гъсти и трудно ни пропуснаха. Веднага след това запалихме две факли и с оттласкване и гребане преминахме канала и се озовахме в предния басейн.
Днес можехме да различим таваните над нас, може би заради високото ниво на водата. Талазите създаваха натиск и повдигаха.
Още при първата колона видяхме, че при основата й бе "израсло" голямо парче. А горе нещо пращеше. Въпреки това рискувахме да продължим. Навсякъде нещо се ронеше и трошеше, и то по един вдъхващ страх начин. Камъни непрекъснато падаха върху други или цопваха във водата. Безразсъдно дръзко беше, наистина, че не обръщахме носа на лодката! Отправихме се натам, където беше се издигала колоната със скелета. Тя беше изчезнала. Само долният камък стоеше все още с него. Отзад се носеха стенания, скрибуцане и пращене. Шакара досега бе седяла притихнала, обладана от злокобието и страхотиите на долния свят. Но сега изкрещя и ни помоли да не изкушаваме по-дълго Бога, а веднага да обръщаме, където беше съда и да бягаме. Сторихме го, без да проверим дали освен тази колона не са се срутили други.