— А свитата му? Светеца, Блажения, имамът и генералите?
— Останаха при таки и ще останат там, докато отмине битката.
— Това е много показателно! — каза Педехр и стана. — Могат да събират плодовете от земята, но не и да друсат заедно с другите! Колко лесно би могъл да ги улучи някой плод, може би дори някой гнил! Говори нататък! Видя ли също ханъм Гюл?
— Не само я видях, ами даже приказвах с нея. Тези две личности по принуда общуват много вежливо помежду си, но иначе стръвно се мразят. И тя като принца мислеше, че съм сянката на шейх ул ислям, и започна да ме ласкае, за да узнае нещо опасно за него. Това я принуди от своя страна също да прояви общителност спрямо мен и ето как бях осведомен от две места, без да се налага да плащам за сведенията. Но днес в това отношение настъпи промяна. Ханъм Гюл ми направи предложение да премина в нейна служба. Каза, с шейх ул ислям било свършено, а тя щяла да ми даде най-добрата гаранция за моето бъдеще, ако склоня да й кажа всичко, което знам за него. Това стана около полунощ — беше ми определила по това време среща при себе си, понеже очакваше Ахриман. Той дойде, но не сам, а с масабаните. Като чу за какво преговаряме, покани ме да тръгна веднага с него, за да видя удостоверено, че за мен ще е по-добре да служа на него и ханъм Гюл, отколкото на шейх ул ислям, който тъкмо се намираше в шатрата си. Той нареди на масабаните да я обградят и влезе с предводителите. На мен също бе позволено. Тъй като бях подслушал разговора на тези двама мъже в Светилището, подозирах каква сцена ще се разиграе. И както си помислих, така и стана. Княза на Сенките хвана шейх ул ислям за врата, и то не само в преносния, но и в буквалния смисъл, и го разтърсва толкова дълго, докато изчезна и последният остатък от неговото високомерие. После го захвърли и заповяда да го пазят най-строго, докато свърши битката, а после да го отведат при него за по-нататъшно разпореждане. Естествено във всички тези събития, които разказвам, той играеше само ролята Ахриман мирза, но не Княз на Сенките. Дори благоразумно даде да се разбере, че последните се намират при приближаващите силлан. После нареди да се заеме Светилището, за да не бъдат допуснати таки в руините, и се върна в шатрата си. Аз останах при прислугата и помогнах да бъдат пренесени одеяла и възглавници в предния край на етажа. Мирзата и Гюл искаха да седнат там при първите сивкави зари на утрото, за да наблюдават от това най-хубаво място клането на джамикуните. Това ми даде възможност да се отдалеча. Побързах към вашата къща и оттам бях препратен тук при вас.
— И какво ще правиш сега? — попита Устад.
— Не знам. Отредете ми място да се бия за вас!
— Ние имаме достатъчно бойци. Добър ездач ли си?
— Да.
— Тогава се върни бързо при къщата и кажи на Кара бен Халеф веднага да оседлае конете — Баркх за него, Гхалиб за теб и Асил за мен. На Сирр Шакара да сложи седлото и само оглавника, той е за ефендито. После слезте тук!
— Къде ще ходим? — попитах, докато зарадваният от това поръчение ашик се отдалечаваше.
— Нагоре към Бейт-и-Ходех. Тази мисъл току-що ме споходи. Няма да има благороден турнир, борба между равностойни мъже, а един напълно безопасен лов с обкръжаване. Чувалът е заложен и всеки знае поста си и онова, което се очаква от него. Капитанът може да заеме моето място. Той е в течение на нещата. А ние ще яздим нагоре към Бейт-и-Ходех, защото оттам имаме най-добър изглед. Видим ли, че хората ни имат нужда от нас, за две минути ще можем да бъдем пак долу. В краен случай Кара или ашикът ще ни послужат за пратеници.
Предложението му намери моето одобрение — най-вече заради очакваното срутване, което, ако не настъпеше по-късно, можеше да се наблюдава от колонадата на храма много по-добре отколкото от всяко друго място. И тъй, капитанът получи инструкциите си, а ние тръгнахме към пътя за хълма, където Кара и ашикът много скоро пристигнаха с конете си.
Небето имаше захабен, оловен цвят, а и мъглите все още се стелеха плътно над езерото и долината. Сега те бяха толкова компактни, че можехме да виждаме само на броени крачки. Но внезапно престанаха. Бяхме се изкачили над границата им и се намерихме на свободен, прозрачен утринен въздух. Още не беше се разсъмнало, но на изток вече леко се дрезгавееше, а очертанията на планинските върхове станаха… Планински върхове? Ха! Върху тези на запад лумнаха огньове. Едва сега ли бяха запалени, или поради мъглата в долината не можехме да ги видим? Това бяха предупредителните сигнали върху възвишението на Алабастровия шатър. Лавината се засилваше за страховитото сгромолясване.