При Бейт-и-Ходех слязохме. Ашикът остана при конете, а ние минахме през вътрешността и седнахме отпред. Устад заговори:
— Тук, на това място, ни предизвика врагът и ето защо оттук трябва да видим на какво е способен. Най-наглият от тях, Палача, е вече мъртъв, самоунищожил се със собственото си оръжие. Ти, чиято персона заплаши с кръвно отмъщение, не се наложи да се намесваш. Така ще постъпя и аз сега — ще предоставя нещата в ръцете на неизбежната съдба!
Но ние не бяхме сами горе. Вече казах, че цялата голяма тълпа на въоръжените днес гости на празника се бе изтеглила по околните възвишения. Имаше ги и тук при Бейт. Изпълваха цялата открита площадка. Редиците им навлизаха в храстите, гората. А когато просветля повече и погледът ни достигна отвъд езерото, видяхме ги и по отсрещните баири, почти глава до глава, като някоя лавина, готова да се спусне в епичната бездна, във войската на силлан. Тази опасност за враговете можеше да се види оттук, но не и отдолу. Защото мъглите се уплътняваха все повече и повече и все нови и нови се добавяха към тях. Те правеха невъзможен погледа нагоре. Сякаш приближаващите Сенки се бяха превърнали в мъглив ескадрон, за да пренесат атаката си от сушата по вода. Първият лъх на утрото беше дошъл от изток, където стояха калхураните заедно със северните джамикуни, и изтикваше мъглите бавно, но непреодолимо към руините. Там те се разбъркваха и разкъсваха нагоре по древните зидове, разгъваха се и се виеха покрай кулите и дръзваха дори да ги прехвърлят, за да отмрат в студенината и спокойствието на скалите.
Но ето че посоката към изгрева се освободи от тях и небето веднага започна да става все по-светло и по-светло. Равнината, водеща към проходите, вече се избистри. Тогава видяхме Сенките да яздят. При шатрата на мирзата те се бяха разделили, за да напредват едновременно по двата бряга. Челата им бяха проникнали дълбоко в мъглата, но броят им беше толкова голям, а колоната толкова дълга, че само много остро око можеше да различи приближаващия се отзад обоз. Горко им, ако Ахриман бе дал заповед цялата тая гмеж да заеме езерото! Нямаше да може и да се помръдне! Беше притисната също както ултратаките в тайния ходник, само че тук пространството назад стоеше открито за бягство! Но какво бягство!
Докато ги гледахме как приближават, подире им идеше… денят! Той ги следваше. Залепнал бе авангарда на своята светлинна армия по петите им и високо над тях ни пращаше диханието на своя поздрав. Силният лъх се разбиваше в хълма на руините и разбъркваше там мъглите, за да оголи макар и само мимолетно зидарията за нашите погледи. Там се издигаха двете шатри. Едната беше обкръжена от масабаните. При другата не видяхме никого. Но отпред, върху зида, Ахриман мирза седеше до ханъм Гюл, а зад тях стояха слугите. Мястото, което си бяха избрали, се намираше толкова назад, че дори и без мъглите им бе невъзможно да забележат нашето съсредоточаване долу в дуара. Така че те все още хранеха вярата, че джамикуните тънат в дълбоки сънища.
Но ето че при Сенките процвили кон. Друг отговори… още един и още един. В тишината на утрото тези звуци можеха да се чуят надалеч и за Ахриман това бе знак, че неговите Сенки са пристигнали. Той ги беше очаквал още през нощта и бе станал нетърпелив. Защо да завладява дуара тихомълком и дебнешком, след като му бяха необходими само няколко мига да го завземе с бърз пристъп? Утринният полъх се бе превърнал във вятър, който устремно подкара омарите. Започна да ги блъска, шиба, разкъсва. Те се разпиляха на всички страни. Полетяха по всички течения, за да бъдат там окончателно накъсани. Светлото утро се бе появило при езерото и разчистваше терена от тях. От руините изчезнаха най-напред, тъй като отразеното от скалната стена въздушно течение действаше там с двоен ефект. Тогава видяхме Ахриман високо и повелително изправен, държейки пищов в ръката, за да даде уговорения сигнал. Гледаше бреговете на езерото и виждаше само Сенки, нищо друго освен Сенки. Всички бяха пристигнали и заели долината под формата на гъста тълпа. Той не виждаше джамикуните по височините, понеже те се бяха прикрили зад скали, дървета и храсти. И не виждаше, както вече бе споменато, разстановката на нашата батарея долу при предния зид. Ето защо даде сигнала, гръмвайки с пищова.
Сега той естествено бе убеден, че Сенките ще нахлуят от две страни в селото. Но това за негово най-голямо удивление не стана. Челните им редици бяха приближили достатъчно, за да видят какво се намира пред тях. При вида на зейналите срещу тях топове преустановиха движението си и предводителите им започнаха да се съвещават. Тогава Ахриман изстреля втората цев и замаха с ръце, викайки гръмки заповеди. По движенията му се виждаше, че беше разгневен. Сигурно е бил заповядал да бъде отговорено на сигнала му, защото сега и педерахн дадоха своите изстрели — по един от двете страни. Техните изстрели сякаш бяха пробудили едно многогласно и незнаещо край ехо и всички очи се отправиха нагоре, откъдето се носеше. Там все още горяха предупредителните огньове, но бледожълти на дневната светлина. Стражите се бяха събрали върху сигурната скала при Алабастровия шатър и с гласовете на насочените нагоре пушки ни казваха, че "морените" се засилват за свличането. И по същото време се намеси в сцената и капитанът. Отекнаха командите му. От двата фланга прогърмя по едно оръдие, с халосен заряд, и осемте около езерото мигом се обадиха. И сега джамикуните изскочиха по всички височини иззад скривалищата си, като извисиха гласове и изгърмяха пушките си. Това бе един-единствен крясък и един-единствен трясък, под който цялата долина потрепери заедно с езерото. После настъпи онази дълбока, спираща дъха тишина, която обикновено предшества решаващи, та дори ужасяващи събития.