Никой, додето поглед стигаше, не можеше да се помръдне, с изключение само на един. Това бе ходи-и-джуна. Той тръгна към пристана, качи се в лодката и се отдалечи дотолкова от сушата, че можеше да бъде видян от Ахриман. Този все още стоеше високо изправен на мястото си, но като окаменял. Схващаше ли това, което се намираше пред него? Или вече изобщо не можеше да схване нищо? Достопочтеният учител на джамикуните се надигна от гребната пейка и викна нагоре към него с надалеч достигащ глас:
— Ахриман! Смъртният час на твоето царство приближава. Зидовете под теб започват вече да се разклащат, а над теб лавината се готви за стоварване. Дадоха ни сигнал, че идва. Ти искаш да откраднеш владичеството на шах-ин-шаха и…
Гръмък кикот пресече словото му. Но не мирзата, който като че все още не можеше да се помръдне, се смееше, а Гюл. Тя беше скочила, за да покаже по този начин, че в мигове на опасност жената често стои високо над мъжа. Измъкна рязко сабята на напълно безпомощния мирза, пристъпи досами ръба на високия зид и кресна надолу:
— Не разправяй небивалици, а се огледай за истината! Лавината няма тепърва да идва, тя е вече тук. И ще ви връхлети веднага, веднага! Насам, отреди на новия шах-ин-шах, насам! Стоманата святка тук. Призовавам ви към победа! Яллах[114]… яллах… яллях!
Размаха високо сабята, нададе силен както кикота преди малко вик и… безумно дръзко намерение ли бе това, или последица на непредпазлива, твърде широка крачка напред? Скочи или се сгромоли? Изтърва ли острието, или го държеше здраво? Не можахме да разберем, но… при третото "яллах" полетя надолу от зида. Създаде се впечатление, сякаш го стори, за да въодушеви с този дръзновен скок сред враговете колебаещите се Сенки за атака. И примерът въздейства!
"Яллах, яллах!", завикаха педерахн, втурвайки се напред. "Яллах, яллах!", закрещяха напиращите след тях Сенки. "Яллах, яллах!", продължи да се подема ревът по-нататък около езерото. Двете колони настъпиха. Тогава ходи-и-джуна махна от лодката на капитана. Този даде знак. Той бе видян от двете страни и топовете — не само дванайсетте в дуара, но и останалите осем — започнаха да бълват смърт сред враговете.
Гърмежите изтръгнаха мирзата от неговото вцепенение. Той посегна с две ръце към главата си и пристъпи току до ръба на зида да погледне за нея. Но нашите очи бяха отклонени от него и ефекта на изстрелите и привлечени от възвишението. От Бейт-и-Ходех можехме да виждаме целия обстрелван терен до Алабастровия шатър. Морената беше достигнала халтавия сипей и го буташе пред себе си. Изтикваше дори най-големите блокове, които се привеждаха в търкаляне следствие тежестта си и изпреварваха същинската лавина. Това се случи точно в паузата след първия грохот на топовете. Масабаните отклониха погледи от бойната сцена и ги насочиха към планинския купен. Знаеха от ашика, че се очаква срутване, и като видяха сега как падат камък след камък, незабавно удариха на бяг. Дуарът беше разположен твърде близо до хълма. От него все още не можеше да се забележи настъпването на катастрофата. Но на Сенките край водата нямаше как да не се набие на очи. Те отново спряха посред пристъпа. Вече не крещяха "Яллах!", а нещо съвсем друго. Не отправяха погледи напред, макар там топовете ни да продължаваха да гърмят, а нагоре, където морената се бе разделила при скалата на шатъра на два широки, извиващи се във въртопи потока, и сега се стрелна надолу. Още преди да се е стоварила, от всички точки на долината екна хилядогласен крясък, а после…