Разпореждането бе изпълнено незабавно. Когато персийците бяха изведени, дрехите на Мултасим още лежаха на земята. Педехр накара Тифл да провери какво има в джобовете. Те съдържаха, както се оказа, само обичайните необходими предмети. Едва накрая Детето откри на едно скрито място още едно малко джобче, от което измъкна кожена подвързия с няколко изписани листа. Той предаде книжката на Педехр, който я разгледа внимателно и поклащайки глава, я подаде на Устад с думите:
— Странно! Това, изглежда, са само отделни букви. Думи не са. Виж и ти какво е!
Устад я взе в ръка, прегледа я и каза:
— Това е азбуката на «Телик» с разместено повторение. Бих помислил, че е така нареченото помагало за начинаещи в писането, но на първата страница е записано със същия окръглен, силно наклонен наляво почерк: «За Гхулам, Джеллада[7]». Значи тефтерчето е предназначено специално за Гхулам. Той е наречен «палач». Защо? На шега ли е било? В такъв случай нямаше да го съхранява толкова грижливо. Дали сам го е писал? Какво ще кажеш, ефенди?
— Не мога да кажа нищо, преди да съм го видял — отговорих. — Само азбуката ли е написана?
— Тя и надсловът, който прочетох. Защото двойката букви, които стоят под него, едва ли може да означават нещо. Те са едно Са и едно Лам.
— Повече нищо? — попитах бързо.
— И помежду знакът за удвояване — отговори той. — Ето, виж сам!
Даде ми тефтерчето. Да, това беше толкова добре известният ми разпознавателен знак за силлан! Веднага схванах, че тази наглед съвсем маловажна двойна азбука определено е от голяма важност. Но по какъв начин важна, това беше въпросът! Тя съдържаше два пъти всичките персийски букви от «аелиф» до «йей» и дори «лам-елиф». Но еднаквите букви не стояха една до друга, а вторият ред беше изместен, така че последните седем букви стояха не отзад, а в началото. Ако опитам да го поясня с немската азбука, ще придобие следния вид:
«Abcdefghijklmnopqrstuvwxyz
tuvwxyzabcdefghijklmnopqrs».
Можеше със сигурност да се приеме, че тази систематика е важна за всички силлан, но особено за Мултасим. Много ми се искаше да добия яснота в това отношение. Но от кого? Това можеше да стане само чрез собствени разсъждения. Но сега нямах време за тази цел. Ето защо прибрах тефтерчето в джоба си и казах:
— Буквите вероятно са това, за което ги считаш, а именно помагало за мързеливи ученици. Мързеливият ученик без съмнение е самият Гхулам. Сега ме интересува единствено обстоятелството, че е наречен «палач». Вие го познавате по-добре от мен. Чували ли сте това, или подобно прозвище относно неговата особа?
— Не, никога — отговори Педехр. — Но като представлява добрия владетел в качеството си на мултасим, със своята ненаситна алчност той сигурно на безчет хора действително е станал палач.
— Тук се сещам за една прилика — прибави Устад. — Данък-арендаторът на шах-ин-шаха и рай-арендаторът! Тук физическо, а там душевно и духовно палачество! Как може да има такива духовни и душевни палачи, които изпълняват своята служба, като на мястото на простата и честна азбука, дадена ни от Небесния властелин, поставят фалшива! Какво ще правим с дрехите на пленника?
— Нека останат тук, докато утре си ги получи. Това няма да стане, преди да съм сложил отново в джоба му тази азбука. Искам да си мисли, че е останала неоткрита. Когато вашите хора доведат четвъртия персиец с конете, тикнете го в отделен кауш. Мултасим засега още не трябва да знае, че сме заловили и него. И още едно. Имам нещо да ви кажа и покажа. То е пъхнато в кобура на седлото ми. Къде се намират вещите и оръжията ми?
— В моето жилище — отговори Устад.
— Значи при теб? Благодаря ти! Това показва колко ценно считаш имуществото на своя гост.
По неговото лице премина особена усмивка. Махна с ръка и каза:
— Причината е друга. Ако позволиш, ще ти я кажа горе. Да дойде ли и Педехр?
— Да.
Споменатият даде няколко указания на Тифл по отношение четвъртия персиец, след което се отправихме нагоре към жилището на Устад. То ни отведе не в стаята с балкона, а, след като бе запалил свещ, в една малка камера без прозорци, предназначена вероятно за прибиране на неупотребяеми предмети. Тук висяха всичките ми вещи. Освен тях можеше да се види само един стар сандък, произхождащ някъде от памтивека. Като го посочи, Устад каза следните думи, които за момента не разбрах, но после добре схванах:
— Да знае само човек колко много му вредят такива стари вещи, дето ги мъкне с фалшив пиетет в живота! За подобна «наследствена обремененост» килерът за вехтории е прекалено добър! В такива вехти предмети се крие цяло гъмжило духовно наследени молци, дървояди и хоботници. Отвори ли човек сандъка, те веднага изпълзяват и излитат, за да превърнат всичко, което притежава стойност в живота, в проядени вехтории и прогризани дрипи. За такива духове-молци няма нищо свято, нищо неприкосновено. Те повреждат кралската пурпурна мантия със същата сигурност, с която превръщат хермелина на науката в оплешивяла кожа. Навестяват духовната одежда на Емир ел Муминин[8] също така, както се загнездват в плъстената гугла на танцуващите и виещи дервиши. Наместват се в кафтана на неби[9], в чалмата на сахиб-и-шериат[10] и в чехлите на всички онези, които живеят в сянката на подобни предписания. Но изключителна сила на привличане има за тях хартията, особено произведената от отпадъци. Някои твърдят, наистина, че мирисът на печатарското мастило ги прогонва, но аз често съм разтварял и печатана хартия, от която веднага ме е обгръщал до затъмненост цял облак!