— Това го знам също така добре както те самите — отговори Устад усмихнато. — Но точно затова ги освобождавам, защото такива "честни мъже" не бих желал да имам при себе си дори като пленници! Сега разбра ли ме?
Първото, което сторихме, бе да се осведомим за Ахриман мирза и ханъм Гюл. Защото това, че катастрофата бе унищожила шейх ул ислям заедно с руините, не се нуждаеше от въпрос.
Ханъм Гюл беше мъртва, нанизана на сабята. Мирзата седеше до нея, телом неувреден, но със слабоумно лице и празни очи. Вече не ни познаваше. Изглежда не познаваше вече и самия себе си и каквото и да кажехме, си ломотеше все едно и също изречение: "Ахриман мирза е Княза на Сенките и щом той се сгромоли, с тях е свършено. Ахриман мирза е Княза на Сенките и щом той се сгромоли, с тях е свършено…"! Устад беше постигнал своето. Само с едничката дума "Ходем", употребена на правилното място и в подходящото време, го беше извел от "шаблона", който не бе нищо друго, освен една лъжа! Сега пред себе си имахме не копринената, а истинската черна маска на Емир-и-Силлан. И този психически препарат бе принуден от силата на обстоятелствата да не прави нищо, нищо друго, освен съвсем открито да си повтаря отново и отново така грижливо забулваната досега тайна!
Когато излязохме от къщата, срещнахме ага Сибил и домашните му, които при приближаването на Сенките бяха развалили напълно разпродадената шатра и побягнали нагоре към нас, сега се връщаха на напуснатото място. От всички страни се стичаха също така близките на празничните гости и жените и децата на местните джамикуни. Те естествено се бяха оттеглили, а сега бяха получили вестта, че могат да се приберат. Не е трудно човек да си представи удивлението им, когато видяха промяната, настъпила с мястото на руините. Предупредихме тези, които понечиха веднага да се качат. Преди човек да се осмелеше да го стори, трябваше първо масите да се успокоят и слегнат. Същевременно пристигнаха онези от хората ни, които бяха заели отвън входа на тайната галерия от другата страна на планинския хълм. Те също бяха чули детонациите и усетили трусовете на земята. Когато установили по-късно, че ултратаки вече не са в галерията, сметнали, че могат да напуснат своя пост. Те тъкмо навлизаха от едната страна в дуара, когато от другата, откъм страната на храмовия хълм, приближиха затворените преди туй от тях таки. Преминаха гордо, с отмерени, изпълнени с достойнство крачки и високо вирнати глави между джамикуните и се изгубиха в клисурата на потока! А на другите Устад каза, че незапалените сигнални огньове тази вечер ще се превърнат в огньове на радостта, при което ще бъдат употребени и раздадените факли. Това предизвика бързо движение също сред тълпата на жените и децата. Хората веднага се заловиха за работа. Всичко живо тръгна да събира горивен материал и да увеличава броя на камарите струпани дърва, защото вечерта в долината трябваше да е светло като ден.
След това бе решено да се направи една езда около езерото за оглед на загиналите Сенки. Те лежаха само на местата, обстреляни от топовете. Намерихме не само довереника на мирзата, но и всички педерахн, които бяха дошли по време на неделното богослужение с мирзата и Палача в качеството му на кръвен отмъстител. Устад реши всички тези трупове да бъдат пратени на ултратаките, за да могат да ги погребат според догмата и ритуала, предписани от шейх ул ислям. Това щеше да бъде керван на смъртта, който щеше да превозва истински мъртъвци, а не пушки за размирниците.
Когато стигнахме другия край на езерото, заварихме шатрата на Ахриман напусната, съвсем безлюдна. Влязохме. Беше княжески подредена. При задното платнище между един диван и дълъг серир за хранене бе сложена великолепно изработена заключена ракла. Над нея висяха малък портрет и позлатен ключ. Устад пристъпи да види що за портрет беше. Едва погледът му падна върху него и нададе вик на изненада. Сне го и отиде до входа да го разгледа по-добре. После разтвори отпред дрехата си и измъкна една бисерна огърлица, на която висеше портрет със същата форма и големина. Приближи ги един до друг, за да ги сравни. Това може би беше онзи портрет, за който Пекала ми беше разказала, че го носи в един-единствен ден на годината върху власеницата си? След известно време се върна при раклата и пробва дали ключът става. Ставаше. Тя, изглежда, съдържаше само книжа. Той бръкна да види какви бяха. Зачете се, бръкна отново и пак се зачете. После се обърна към мен и каза:
— Лошо впечатление ли ще ти направи, ако те помоля сега да ме оставиш? Трябва да бъда сам, да търся и чета. В преследването на Сенките няма да участвам. Те ме отвращават. Но съдейки по това, което виждам тук, не бива никой да се изплъзне, нито един. Трябва да ги заловя и предам на владетеля, всичките, всичките, всичките. Царството трябва да бъде свободно от тях, напълно свободно! Ето защо ви моля, препуснете след нашите хора и се погрижете да не проявяват снизходителност или лекомислие! Предполагам че ще са ми необходими много часове, докато свърша, така че няма защо да бързате заради мен с връщането си.