— Стой… почакай! Нека другите продължат! Смущават ни!
Те отминаха. А ние слязохме и дълго, дълго стояхме, вглъбени в мисли, или, по-правилно, буквално издишвайки мислите, с които ни преизпълваше душата на тази освободена от проклятието благословия.
— Моя мила, малка, отдавна желана църквичка! — прекъсна Устад най-сетне нашето мълчание и дълбоко си пое дъх. — Сега мога и най-после ще те построя! Нищо, нищичко не се налага да разчиствам от мястото, което си бях наумил. Един друг го стори за мен. Водата от басейните се отдръпна в езерото и ще остане там. Потъналите квадри ми дават най-добрата основа. Исполинските кубични и цилиндрични елементи за пиластрите и колоните на портика трябва да се възстановят, наистина, но тук навсякъде изобилства от материал. Върху празния постамент бе издигната тази скулптура и ако моите джамикуни схванат после, че молитвата е изкуство, и то най-съвършеното на земята, макар природата да ги учи още от деца, те на драго сърце ще се задоволят и с малката църквичка. Вече виждам да се издига молитвеният дом, който ще покаже колко велик, колко велик е Вселенския властелин, но колко нищожно, нищожно дребно е клетото човече. Вече чувам там от хълма звънко да бият камбаните и по цялата долина… чуй!
Спря по средата, защото зад нас се чуха тържествените салюти, с които завръщащите се бойци приветстваха засиялото от отраженията на пламъците езеро и обсеяния с проблясъци дуар. Ето защо се метнахме отново на седлата и побързахме да стигнем там. Но не спряхме, а продължихме директно нагоре към къщата. Още преди портата настигнахме Джафар и Кара с куриера и ашика, които се бяха позадържали малко долу. Със стигането си в двора бяхме поздравени с ликуващи викове от стоящия все още на поста си тук гарнизон и научихме, че катастрофата не е причинила от тази страна на хълма ни най-малки щети. Куриерът бе предаден на тези хора като гост. Устад нареди раклата да бъде отнесена в неговото жилище и я последва "по петите", толкова важна бе за него. Джафар също тръгна да се преоблече, тъй като бяхме чули, че за нас и всички предводители е приготвена празнична гощавка. Кара побърза да отиде при баща си и майка си. Поиска, наистина, преди туй да се погрижи за конете, но аз поех работата и ашикът ми помогна. Предоставих му другите коне, като се заех само със Сирр. След това се качих в стаите си, но не през къщата, а отвън. Още преди да стигна платформата, видях Шакара, която стоеше горе на стъпалата, за да ме поздрави. Как стана, че само си подадохме ръце и нищо не си казахме? Тя ме притегли към балюстрадата и посочи долу Вкаменената молитва. Оттук я виждахме заедно с цокъла в още по-пълно измерение отколкото отдолу. Защо ли сега ми се струваше по-красива, извисена и впечатляваща? Сключих ръце. Тогава Шакара попита:
— Ефенди, знаеш ли преданието за "Взидания Ходех"?
Вече се канех да отговоря: "Та нали самата ти ми го разказа!" Но погледнах осветеното й от алабастровите проблясъци на Молителя лице и видях, че дяволито се усмихва. Ето защо останах безмълвен. След малко тя отново попита:
— Ефенди, знаеш ли преданието за "Вкаменената молитва"?
Естествено и този път не отговорих. Тогава тя продължи:
— Преди да дойдеш, стоях тук и размишлявах дали тези две предания имат предвид едно и също нещо. Аз мисля — да. И ако това е вярно, значи съм намерила планината, която търсех…
Към Алабастровия шатър