Кристи направи гримаса.
— Да. Синджън мисли, че съм като него — търсачка на удоволствия. Може и да успея да го убедя в това. Страхувам се, че бях доста безсрамна с него вчера вечерта. Щях да му позволя да ме люби в беседката, ако не ни бяха прекъснали.
Маргот я изгледа втренчено.
— Майко Божия, момиче, това щеше да бъде грешка. След като си направи удоволствието с тебе, той ще изгуби интерес. Умно си постъпила, като си го задържала надалече. Трябва да използваш всичките си женски чарове, за да караш женкаря да се връща, докато не ти направи дете.
Маргот помогна на Кристи да облече бялата рокля, после излезе. Кристи беше доволна, че има малко време да остане сама. В корема си усещаше пърхане, изпитваше някакви странни, тревожни чувства, които като че ли прииждаха и се отливаха всеки път, щом помислеше за съпруга си. Не само тези смущаващи усещания я караха да се чувства зле, имаше и още нещо. Тя изпитваше объркващото чувство, че Синджън е повече мъж, отколкото беше предполагала. За съжаление опитът й с мъжете беше тъжно малък. Синджън доста я плашеше. Тя си спомни целувките му и силния му, мъжки вкус. Той беше прекалено жизнен, прекалено очарователен, непоправим женкар.
Кристи седна пред тоалетната си масичка и започна да прокарва четката през косата си, докато златистите нишки в медните къдрици не започнаха да блестят ослепително на светлината на свещта. Тя реши да остави косата си разпусната, вместо да я вдига в сложна прическа. У дома обикновено я сплиташе, оставяйки плитките да висят свободно до ханша й. Но тази вечер беше особена. Тази вечер тя щеше да стане жена. Трябваше да отхвърли ограниченията, които бяха ръководили живота й, и да се прави пред съпруга си на разпусната жена.
Погледна часовника, видя, че наближава десет и половина и усети прилив на вълнение да пробягва през тялото й. Твърде нервна, тя започна да се разхожда, безмълвно репетирайки лъжите, които трябваше да каже на Синджън, за да поддържа измамата си.
Когато Синджън чу часовника да бие единадесет и половина, глътна последното бренди от чашата си и скочи на крака. Беше имал намерение да чака до полунощ, но безкрайно дългият ден го беше уморил. Опита се да върши разни неща, но умът му беше зает с друго. С прелестната лейди Флора и удоволствието, което го очакваше в леглото й. Мъжествеността му се надигна, реагирайки на тази мисъл, и той ускори стъпките си към входната врата. Пембъртън, неговият иконом, се появи с шапката и бастуна му.
— Не ме чакайте, Пембъртън — каза Синджън, освобождавайки иконома с кимване. — Вероятно ще се върна късно.
— Каретата ви очаква милорд — произнесе Пембъртън сухо.
— Много добре. Лека нощ, Пембъртън.
— Лека нощ, милорд.
Пембъртън се обърна и се отдалечи, високата му суха фигура изчезна в тъмните дълбини на къщата.
Нямайки търпение да се приближи към жената, която беше нахлула в сънищата му и беше направила деня му непоносим, Синджън отвори вратата и излезе навън. Изруга под нос, когато видя виконт Блейкли да се приближава към него.
— А, Синджън, излизаш, както виждам — поздрави го Руди.
— Идвам точно навреме. В „Уайтс“ беше ужасно скучно тази вечер. Помислих, че можем двамата да потърсим свежа плът на други места в града.
— Не днес, Руди — каза Синджън необичайно нетърпеливо. — Имам… среща.
Пясъчнорусите вежди на Руди се стрелнаха нагоре.
— Не е за учудване, че цялото висше общество ти завижда. Коя е дамата? Лейди Вайълет ли? Или ново завоевание?
Когато Синджън странно замълча, Руди го тупна по крака и се ухили:
— Господи, лейди Флора е, нали? Питах се къде се изпари снощи. И двамата изчезнахте по едно и също време. — Наведе се към него, макар че наоколо нямаше кой да ги чуе. — Как е тя? Същинска тигрица в леглото, предполагам, иначе нямаше да си губиш времето.
Синджън се вцепени. Поради някаква причина не искаше да обсъжда лейди Флора, с когото и да било, дори с най-добрия си приятел. Мислите му бяха твърде бурни, а завоеванията — твърде ново, за да ги споделя.
— Ангажиментът ми тази вечер е от лично естество — каза Синджън. Стигна до каретата си, после се обърна, за да запита Руди: — Да те оставя ли някъде?
Руди се засмя.
— Обичам тайните. Много добре, остави ме при „Брукс“. Може би ще играя на карти и ще спечеля куп пари.
— Или ще загубиш повече, отколкото можеш да си позволиш — измърмори Синджън, насочвайки великолепния си впряг към Пал Мал, където бяха разположени повечето клубове за джентълмени.
Спря пред „Брукс“ на Сейнт Джеймс Стрийт.