Този ден той показваше проблясъци на съзнание. Намери го буден, когато влезе, за да му даде малко бульон.
— Как се чувстваш?
— Като… ужасно. Какво стана?
— Не помниш ли?
— Смътно.
— Ти победи Калъм в честен двубой и му даде избор — дали да ми се закълне във вярност, или да приеме смъртта. Той коленичи пред мене, сякаш за да се закълне, но измъкна ножа си и те прободе. Копчето на ризата ти отбило удара от сърцето, но раната беше сериозна. Имаш голям късмет, Синджън.
— На кого да благодаря, че ми опази живота?
— Най-вече на Мери. Тя е много веща в лекуването.
Той се взря в нея в съсредоточено мълчание. Кристи се размърда под настоятелния му поглед, пожелавайки си той просто да заговори и да каже каквото мисли.
— Какво има, Синджън? Нещо не е наред ли?
— Изглеждаш изтощена. Добре ли си? — Той разтри слепоочията си. — Не мога да мисля както трябва. Май си спомням… — Гласът му спадна. — Мисля, че ти казах, че не искам…
Тя сложи пръст на устните му.
— Не говори. Знам какво щеше да кажеш.
Той изглеждаше объркан.
— Знаеш ли?
— Не искам да говорим сега. Още си много слаб за сериозни разговори. Знам точно какво се опитваш да ми кажеш, Синджън, и един ден ще поговорим за това, но не сега.
— Не те разбирам, но може би си права. Не мисля достатъчно ясно, за да те разбера. Само ми кажи какво стана с Калъм?
— Рори го уби. Ако той не беше го сторил, Мърдок щеше да го убие. Но всичко завърши добре. Сега брат му Доналд е вожд на Камерън и не е луда глава или прекалено амбициозен като Калъм. Няма да има повече вражди.
Кристи осъзна, че Синджън не я е чул, защото очите му се бяха затворили, а гърдите му се повдигаха и спадаха равномерно. Тя излезе на пръсти от стаята и затвори вратата зад себе си.
— Не говориш сериозно, момиче — възрази Маргот, когато Кристи започна да пъха дрехи в един куфар.
— Не мога да чакам повече, Маргот. Единствената причина, поради която останах толкова дълго, беше да се уверя, че Синджън ще се оправи. Той не каза нищо, което да означава, че ме иска или се интересува от мене.
— Казал ли е, че не те иска?
— Да. Каза го високо и ясно. Щом се възстанови и се върне в Лондон, няма да ме пуснат до дома му. Никога вече няма да видя сина си.
— Каква щуротия си намислила сега, момиче?
— Никаква, Маргот. Трябва да оцелея. Не мога да живея без Нийл. Заминавам за Лондон и край.
— Къде ще идете с Нийл?
— Не знам, но ще измисля нещо. Синджън няма да ни търси цял живот, нали. Лондонските развлечения ще го погълнат. Нова жена. Игрални зали. Надбягвания. Скоро ще продължи както си знае, ще се вихри из града с някоя нова любовница.
— Сигурна ли си, Кристи? Изобщо разбра ли какво го е довело в Гленмур?
— Аз… нямаше време. Трябва да го направя, Маргот, заради сина си. Той има нужда от мене и аз имам нужда от него.
— Обичаш ли Синджън?
Кристи се изсмя горчиво.
— Да го обичам ли? Луда съм по него, макар че каква полза? Нараних го, лъгах го, мамих го. Как да очаквам да ми прости? Никога няма да разбере верността ми към моя клан, защото никога не е поемал коя да е отговорност сериозно. Не че е бягал от отговорности, просто не гледа сериозно на нищо, освен на удоволствията си. Малко други цели са задържали вниманието му за повече време, освен ако не са му давали някакъв вид извратена наслада.
— Съдиш го сурово, момиче.
Една сълза се търкулна по бузата й.
— Не виждаш ли? Трябва да го съдя сурово, иначе няма да мога да го напусна. Толкова много го обичам. Почти свърших с багажа, ще помолиш ли Рори да докара каретата?
— Да, ще му кажа.
— Маргот, почакай. Съжалявам, че пак откъсвам Рори от тебе и Ангъс, но този път няма да е за дълго. Ще го пратя да си дойде веднага щом стигна Лондон.
— Какво да кажа на негова светлост?
— Истината. Кажи му, че Нийл ми липсва. Няма нужда да знае нищо повече.
— Ще съобщиш ли, когато се установиш някъде?
— Да. Не се тревожи, Маргот, двамата с Нийл ще бъдем добре. Този път няма да направя грешката да стоя там, където Синджън може да ни намери.
— Господ да е с тебе, Кристи.
Синджън беше неспокоен и странно смутен. Не беше виждал Кристи цял ден и се надяваше това да е, защото тя си почива. Беше прекарала твърде много време в грижи за него и това си личеше. Лицето й беше бледо и изтощено, нежната кожа под очите беше цялата в тъмни сенки.
И Мери, и Маргот влизаха и излизаха от стаята му по различно време, но и двете не се застояваха да си поговорят с него. Той предполагаше, че не е идеалният пациент. Беше толкова слаб, че не можеше да върши сам дори най-леки неща, което го смущаваше извънредно много. Макар тази мисъл да го дразнеше, той се страхуваше, че ще се възстановява много дълго. Никак не искаше да оставя Нийл без родителите му, но нямаше как. Когато двамата с Кристи се върнеха в Лондон, щяха да започнат отново и да бъдат истинско семейство.