Рори я загледа втренчено, докато най-накрая не схвана какво иска да му каже тя, и се усмихна.
— Значи спиш със собствения си съпруг! Аз помислих… — Очите му се присвиха. — Надушвам нещо лошо…
— Няма за какво да се безпокоиш, Рори, всичко ще бъде наред. Когато се върнем в Гленмур, възнамерявам наследникът на лорд Дарби да расте в корема ми. Това трябва да прекрати настояванията да анулирам неконсумирания си брак и да се омъжа за Калъм Камерън.
— Някои говорят, че бракът ти с англичанина не бил законен, момиче.
Брадичката на Кристи се вдигна предизвикателно.
— Вече не е така. Бракът ми е законен във всякакъв смисъл на думата, независимо дали лорд Дарби го съзнава.
— Няма да му го казваш — изрече Рори, отправяйки й бавна усмивка. — Пада му се на копелето.
— Що се отнася до Синджън, аз съм лейди Флора Рандал от Корнуол, омъжена за възрастен виконт, който не може да си направи наследник и е дал на жена си разрешение да се сдобие с дете. Сега, след като вече знаеш, мога ли да ти се доверя, че ще пазиш тайната ми, Рори Макдоналд?
— О, можеш да ми повериш живота си, момиче. Затова предложих да дойда в Лондон с тебе и Маргот. — Гърдите му се издуха. — Маргот ще стане моя съпруга, не можех да я оставя да броди сама в този греховен град, нали?
— Имаш моята благодарност, Рори. Ако имаме късмет, ще се върнем в Гленмур, преди да завали снегът.
— Нямам търпение — измънка Рори, излизайки, за да донесе вода за ваната.
— И аз — каза си тихичко Кристи.
Беше толкова сигурна, че ще може да се справи с мъж като Синджън, но беше сгрешила. Никоя жена не би могла да бъде подготвена за чувствения, греховно обаятелен женкар, известен като лорд Грях.
Целувките му й отнемаха дъха. Умелите му ръце сломяваха съпротивата й, а комплиментите му, макар да не съдържаха особено много истина, я караха да желае неща, които Синджън не беше склонен да сподели с която и да било жена. Неща, които само съпруг би могъл да даде на съпругата си.
Синджън обаче не искаше съпруга. Ако не забравеше това, с нея всичко щеше да бъде наред. Но в мига, когато забравеше, че Синджън е спал с безброй жени през годините на брака им, имаше опасност тя да загуби ума си по него.
Синджън се върна в ергенската си квартира, изкъпа се и си поръча закуска, която би могла с лекота да нахрани трима здрави мъже. Не можеше да си спомни кога за последно е бил толкова гладен рано сутринта. Довърши порцията бъбреци с яйца, допи кафето си и се отпусна назад заситен. После, тъй като нямаше какво друго да прави, се върна в стаята си, за да подремне. Беше спал ужасно малко снощи, а довечера — дано! — също го чакаше безсънна нощ.
Затвори очи и си представи Флора, както беше само преди часове. Мъжете пишеха стихове за красота като нейната, а тя го беше дарила — него, сред всички други мъже — със своята невинност. Никога досега не беше срещал омъжена девица и признаваше, че това го бе зашеметило. Колкото и да беше обигран, намираше невинността на лейди Флора невероятно възбуждаща.
Намръщи се, когато си спомни точно какво искаше тя от него, но отпъди тази мисъл. Защо да оставя съвестта да го безпокои, когато досега не е имал съвест? Щом съпругът й беше склонен да представя неговото дете за свое, в случай че тя зачене, така да бъде. Ако отминалата нощ беше някакво указание, връзката му с дамата щеше да се окаже неимоверно задоволяваща и за двамата.
С възхитителни мисли за новата си любовница, които танцуваха в главата му, Синджън заспа дълбоко. Часове по-късно беше безцеремонно събуден, когато някой нахлу в стаята му, без да почука, и го разтърси, за да се събуди. Синджън се надигна, дезориентиран, търсейки пистолета си, за да прогони врага, когото не виждаше.
— По дяволите, Синджън, събуди се!
Той разтърси глава, за да прогони остатъците от съня, и се намръщи на мъжа, който се извисяваше над него.
— По дяволите, Джулиън, какво ти става? Не е възпитано да нахлуваш в стаята на човек и да му изкарваш ангелите.
— Докато съм глава на семейството, имам правото да правя всичко. Освен това, посред бял ден е. — Загриженост набръчка челото му. — Да не си болен? Защо си още в леглото?
Джулиън Торнтън, по-големият брат на Синджън и пети граф Мансфийлд, беше също толкова красив като брат си, докато Синджън рядко срещаше мъж, когото да не хареса, или жена, която да не може да обикне, Джулиън беше по-резервиран, по-взискателен във вкусовете си. Вземаше на сериозно задълженията си като глава на семейството — по-точно Синджън и по-малката им сестра Ема, — а задълженията си към страната приемаше още по-сериозно.
Джулиън беше мистерия за околните. Изчезваше задълго и не казваше на никого къде или защо отива. Тъй като собственият живот на Синджън беше пълен и задоволяващ, той рядко разпитваше по-големия си брат за тайнствените му отлъчвания. Просто го приемаше като част от личния живот на брат си, макар че се тревожеше за него. Въпреки рязкото държание на Джулиън между братята съществуваше близост, на която околните се възхищаваха.