Дела Лий беше израснала с тези истории. Израснала беше с внушенията на една психично болна жена и, разбира се, им вярваше. Страшното бе, че убедеността й в нещо толкова невероятно започваше да въздейства и на Джоузи. Май натрапницата беше права, когато заяви, че е обсебила съзнанието й.
— Виж какво, не ме разбирай погрешно, но според мен си за психиатър. Ще ти помогна, ще платя за най-добрия лекар. Погледни се само, вързала си си косата с чорапогащник! Нормално ли е според теб?
Дела Лий презрително изсумтя:
— Я не отклонявай въпроса! Гризат те съмнения, нали, сестричке? Виждаш, че и трите сме наследили очите на Марко. Виждаш, че косата на Клоуи е гъста и къдрава като твоята. Започваш да ми вярваш.
— Не! — сопна се Джоузи.
— Твърдиш, че не допускаш възможността баща ти да има други деца?
— Той беше велик човек.
— Така казват всички. Интересно колко от онези, които наистина го познаваха, вярват в тази легенда.
— Аз вярвам.
— Нима? Сигурна ли си? Наистина ли вярваш, че баща ти е онзи човек, когото си спомняш? Не мислиш ли, че е имал и други лица?
Тези думи й напомниха за Адам. Не че намираше прилика между него и баща си, но нали бе открила тайната му, за която не подозираше. Възможно ли бе и Марко Чирини да има тайни, останали скрити от всички, които го величаеха? Поколеба се, после промърмори:
— Твърдиш, че майка ми е подкупила твоята майка, че е знаела за теб. Мислиш ли, че е знаела и за Клоуи? Хипотетично, разбира се.
— Убедена съм, че Маргарет е знаела за всички любовници на Марко.
„Затова ли мама реагира така, като й казах за Клоуи? — запита се Джоузи. — Не, няма да задълбавам в тези измислици!“
И без това много скоро писмото от адвокат Ламар щеше да сложи край на съмненията й.
— Твърдо отказваш да ме придружиш, така ли? — Адам размаха поканата, сякаш така щеше да изглежда по-съблазнителна.
Джейк седеше на канапето в дневната на приятеля си и с дистанционното превключваше телевизионните канали.
— Признавам, че адски се съблазнявам да отида на купона по случай пенсионирането на началника на пощата — сигурно ще падне голямо забавление. Само че в понеделник с колеги от прокуратурата ще работим до късно. Дори ще си поръчаме вечеря от ресторант.
— И без това си кофти гадже. — Адам хвърли поканата на масичката и седна до приятеля си. Не беше длъжен да покани някого на празненството, за което знаеше отпреди няколко седмици. Знаеше и че Джейк ще откаже да го придружи. Тогава защо се взираше в поканата, вместо да гледа телевизия?
Заради Джоузи, ето защо.
Тя продължаваше да го избягва. Да, беше й заявил, че не желае да променя начина си на живот, но всичко се бе променило през онази магическа нощ в снега пред дома й. Джоузи някак си бе влязла в душата му и беше разкрила тайната му. Не беше останал в Балд Слоуп, подтикван от желанието да прекрати авантюрите си и да си намери тихо пристанище. Предишният живот му липсваше. Липсваше му толкова много, че понякога се разтреперваше, сякаш тялото му се бореше със съзнанието му, което му диктуваше повече да не рискува. Онази нощ, докато лежеше върху Джоузи в снега, отново беше изпитал познатата тръпка. Толкова лесно бе да я целуне! Обаче не го стори — разумът отново надделя. Затова ли тя го избягваше? Разочарована ли бе от него?
— Ще поканя на тържеството Джоузи Чирини — изрече неочаквано дори за самия себе си. Като забеляза, че Джейк намали звука на телевизора и озадачено го изгледа, добави, сякаш се оправдаваше: — Харесвам я.
Джейк продължаваше недоумяващо да се кокори, сякаш приятелят му изведнъж беше заговорил на суахили.
Адам поклати глава, стана и отиде в кухнята. След малко Джейк го последва. Взе от хладилника две бутилки бира, подаде едната на Адам, отвори своята и отпи голяма глътка. Едва тогава проговори:
— От къде на къде? Какво те прихваща?
— Симпатична е и е много мила.
— Да, може би. Изпрати ми поздравителна картичка, когато постъпих на работа в прокуратурата. И беше първата, която изпрати цветя на мама в болницата, след като й направиха хистеректомия. Но знаеш ли какво заяви майка ми? „Не е за вярване, че тъкмо тя проявява такова внимание.“ Да, каза го милата ми майчица, прочута с доброто си сърце. Предполагам, че още не й е простила една простъпка в далечното минало. Историята е и смехотворна, и много показателна. Мама хванала малката Джоузи да яде шоколад в бакалницата и й казала, че първо трябва да го плати. А хлапачката я ритнала в пищяла толкова силно, че останал белег.