Адам отпи от бирата си и замечтано прошепна:
— Забелязал ли си косата й?
— Косата ли?
— Има разкошна коса.
— Щом казваш.
— И невероятно гладко лице. А фигурата й…
— Фигура ли? — подигравателно повтори Джейк. — Каква фигура има една дебелана? Я се стегни!
Адам беше разочарован. Не очакваше толкова злобна забележка от добродушния си приятел.
— Признай защо й имаш зъб. Изплюй камъчето.
Джейк се престори, че не го разбира:
— За какво намекваш?
— Очевидно е направила по нещо лошо на всеки в този град. Какво е прегрешението й спрямо теб?
Приятелят му запристъпва от крак на крак.
— Изяде моето парче шоколадова торта — промърмори най-накрая.
Адам се засмя:
— И душата ти е наранена завинаги.
— Да, обичам шоколадова торта.
Като всички деца и Адам беше вършил пакости и щуротии. Ала когато замина да следва, сложи черта на миналото. Родителите му бяха починали, нищо не го свързваше с родния му град в Калифорния. Трудно му беше да си представи какво е било за Джоузи непрекъснато да й напомнят и да я съдят заради детинските й прегрешения.
Остави бирата си на плота, грабна телефонния указател и излезе от кухнята, без да обръща внимание на озадачения поглед на приятеля си. Отиде в стаята си, седна на леглото и намери номера на Джоузи. Странно бе, че се чувстваше толкова нервен. Все едно му предстоеше състезание по опасна писта. Навремето живееше за тази тръпка. И още я харесваше, не можеше да я забрави.
Набра номера и чу гласа на прислужницата:
— Дом на Чирини.
Той се покашля:
— Ако обичате, може ли да говоря с Джоузи?
— Олдси?
— Не, Джоузи.
— Аз ще повикам. Кой обажда?
— Адам Босуел.
— Аааа, поща! — радостно възкликна тя, сякаш се обаждаше неин близък. — Чакайте. Сега повикам.
Той се приведе и се втренчи в пода; няколко пъти дълбоко си пое дъх, но сърцето му продължаваше да бие до пръсване.
След малко Джоузи вдигна слушалката:
— Ало?
Той рязко вдигна глава:
— Здравей, обажда се Адам.
Тя отговори едва след няколко секунди:
— Здравей, Адам.
— Не съм те виждал от няколко дни. Добре ли си?
— Да, всичко е наред — смотолеви Джоузи. — Благодаря за обаждането.
— Чакай! Отбягваш ме, а не разбирам защо. Дано не си си променила мнението.
— За какво?
— За мен.
Джоузи дълго мълча, после промълви:
— Друга промяна ми е необходима, не на мнението.
Адам се усмихна:
— Виж, вече съм на трийсет и четири и не съм го правил от доста време, затова моля да извиниш момчешката ми недодяланост.
— Какви ги говориш?
— Каня те на среща.
Отново мълчание.
Той отчаяно добави:
— По-точно на празненство по случай пенсионирането на шефа ми. Давам си сметка, че те каня в последния момент, пък и едва ли ще е много забавно, затова няма да се разсърдя, ако ми откажеш.
— Естествено, че приемам — простичко каза Джоузи.
„Естествено.“ Все едно се подразбираше. Е, не беше очаквал тя да закрещи от радост, но все пак можеше да прояви малко повече ентусиазъм. Дали пък не беше изпаднала в шок?
— Ами разбрахме се — промърмори, само и само да каже нещо.
— Да.
— Ще те взема в понеделник в седем вечерта.
— О, не.
— Имаш друг ангажимент, така ли?
— Разбра ме погрешно. Не искам да идваш тук. Ще се срещнем някъде.
Сърцето му отново запрепуска, сякаш на косъм бе избегнал опасно падане.
— Искам да те взема — повтори.
— Не желая да се подлагаш на това. Мама ще ти вдигне скандал, а прислужницата може би ще те урочаса.
— Умирам за скандали и уроки.
— Не се шегувай. Да се срещнем някъде.
— И аз не се шегувам. Настоявам да те взема.
— Каниш ме на среща — промълви тя, сякаш да се увери, че не го е разбрала погрешно.
— Точно така.
Адам затвори телефона, ухили се до уши и се върна в кухнята, за да остави указателя. Идваше му да запее от радост. Бе оцелял след опасното спускане по шанцата. И усещането бе върховно.