Той се обърна и влезе обратно в Съдебната палата. Само че когато надникна в кафенето, видя, че Клоуи се е скрила в склада и е затворила вратата.
Дванайсета глава
Господин Шоколад с лешници
Най-сетне дойде дългоочакваният понеделник. Вечерта Джоузи застана пред огледалото на тоалетката си и подръпна късметлийския си червен пуловер. Беше го комбинирала със сива вълнена пола, която носеше много рядко, защото майка й не я харесваше заради дискретната червена бродерия по ръба. Нямаше подходящо поло, затова беше облякла блузка на Дела Лий. Под пуловера нямаше да си личи, че й е тясна.
Разпуснала си беше косата и бе укротила буйните си къдрици. И се беше гримирала под вещите напътствия на Дела Лий.
Най-сетне се извърна от огледалото и взе палтото си. Облече го, но пръстите й трепереха толкова силно, че не можа да го закопчае. Ядоса се на себе си и примирено отпусна ръце.
За четирийсети път отиде до прозореца. Обзе я паника и сякаш я стисна за гърлото. Отвън беше спрял джип, какъвто не беше видяла преди няколко минути.
— Божичко! Той е тук!
Дела Лий вдигна поглед. Още не беше довършила колажа си. Сега се беше захванала да залепи върху капака на кутията със „съкровищата“ си всички снимки, изрязани от туристическите списания. Започнала беше с буквите, които образуваха фразата BON VOYAGE.
— Какво ти става, бе, малката? Защо си провесила нос, като че ли са ти потънали гемиите? Нали искаше тъкмо това?
Джоузи се обърна към неканената си гостенка, която днес беше забучила в косата си няколко молива:
— Вярно е. Обаче не знам какво иска той.
— Според мен е повече от ясно, след като те покани на среща.
— В това е въпросът. Защо ме покани? Може би е длъжен да отиде с някого и не го интересува коя ще го придружава. Може би ме съжалява. Преди да ме покани, настоя да узнае какво изпитвам към него, сякаш да изтъкне, че ми прави услуга. — Внезапно й се прииска да се шмугне в тайното си скривалище и да се натъпче с всякакви сладки неща — десертчета с бадемов пълнеж, кексчета с крем и най-вече с любимия шоколад с лешници. С копнеж впери поглед в подвижната преграда между дрешника и тайника.
— А, не! Не си го и помисляй! — отсече Дела Лий, като видя изражението й. Остави настрана колажа и разпери ръце: — Тук нищо не е реално. Животът ти е отвън и те чака!
Джоузи затвори очи. Само едно желаеше повече от десертчетата с бадемов пълнеж, кексчетата с крем и шоколада с лешници.
Адам!
Взе чантата си, отвори вратата, но спря на прага:
— Нали ще си тук, като се върна?
— Засега оставам — отвърна Дела Лий. — Усмихни се, за бога. Не отиваш на екзекуция!
Джоузи слезе на долния етаж и влезе в дневната. Хелена пришиваше миниатюрни кръстчета в подгъва на някаква рокля, Маргарет четеше списание с разтърсващи изповеди на жени, което криеше под възглавницата на стола си, за да не види някой, че тя се интересува от подобни булевардни теми. Телевизорът работеше, но звукът беше намален.
Маргарет вдигна глава, свали си очилата и се ококори:
— Какво е това?!
Дъщеря й решително изпъна рамене.
— Мамо, знам, че ще се изненадаш, но след малко някой ще позвъни на вратата. Имам среща с един човек. Няма да се бавя. Ако ти потрябва нещо, Хелена е на разположение. Не се тревожи, всичко ще е наред.
Прислужницата продължи работата си и само се усмихна.
— Пак си с този пуловер — намръщи се Маргарет, сякаш не бе чула какво каза дъщеря й. — Излъга ме, че си го изхвърлила.
— Да.
— И си гримирана!
— Да.
— Сто пъти съм ти казвала, че гримът те състарява и ти придава вид на лека жена.
— Мамо, не чу ли, че отивам на среща? — На вратата се позвъни и Джоузи почувства, че й се зави свят. — Това е той. Предупредих го, но много настояваше да се запознае с теб. Моля те, дръж се учтиво.
— Кого си предупредила? Какво си казала по мой адрес?
Джоузи отиде да отвори. Адам изглеждаше чудесно. Носеше кремав пуловер и кожено яке. Усмихваше се. Докога ли? Преди да проговори, тя го хвана под ръка и прошепна:
— Предварително те моля за извинение.
— За какво? Та ти трепериш! — Щом прекрачи прага, той се огледа и възкликна: — Еха! За пръв път влизам във вашата къща. Разкошна е!