— Тази вечер и ти изглеждаш прекрасно — подхвърли тя, за да смени темата.
— Стига да искаш, аз ще си сваля пуловера. Не предлагам нищо вулгарно, но имам много интересни белези.
— Да прекратим този разговор, става ли? — Джоузи въздъхна.
Адам се засмя:
— Виж, може да пропусна да ти го кажа по-късно, затова го чуй сега — изкарвам си страхотно.
Началникът на пощата бе поканил гостите си в Клуба на ветераните от войните. Залата беше украсена със серпентини и гирлянди, масите бяха отрупани с печени меса и десерти с глазура. А най-много изобилстваше смехът, който отекваше в просторното помещение.
Адам беше намерил тази работа съвсем случайно. От пристигането му в Балд Слоуп и злополуката бяха изминали само няколко месеца, по препоръка на рехабилитатора той още ходеше на фитнес. Там срещна кварталния пощальон, който му съобщи, че се пенсионира и си търси заместник. Адам си каза, че ходенето пеш ще е полезно за възстановяването му и се яви на изпита. След пробния период го назначиха за постоянно.
Не след дълго научи, че клонът, обслужващ центъра на града, е наричан от пощальоните „Инвалиден рай“. Повечето служители в него бяха запалени скиори, които бяха дошли в Балд Слоуп само заради снежните писти, но поради една или друга причина бяха останали в градчето. Половината от тях бяха пострадали при злополуки на шанцата. Не се оплакваха — напротив, обръщаха всичко на шега и пак се качваха на ските. Знаеха за тежките травми на Адам и сигурно се питаха защо не е напуснал градчето, след като вече не припарваше до пистата. Обаче никой не му зададе този въпрос. Изглежда, усещаха нежеланието му да говори за нещастието си.
Щом двамата с Джоузи влязоха в залата, веднага станаха център на вниманието. Адам го очакваше. Не предполагаше обаче, че след секунди няколко от присъстващите жени ще се втурнат към нея и ще я обсебят. Едната беше Сабрина — пощенска служителка, която се гордееше, че знае всичко за колегите си. Само той се беше оказал костелив орех и още не се беше добрала до тайните му. Джоузи се обърна и го погледна, сякаш питаше: „Нормално ли е? Така ли правят с всички?“ Адам се усмихна и понечи да я последва, в същия момент Сабрина й каза нещо и тя се засмя.
Той спря като ударен от гръм.
Досега не я беше чувал да се смее… не и толкова невъздържано и без капчица притеснение. Смехът й беше звънлив като камбанка, чист като изворна вода.
Адам се облегна на стената и продължи да я наблюдава от разстояние. Изненада се, като видя, че за разлика от него тя общува с колегите му много свободно. Личеше, че се забавлява. Без него.
Вярно, че отдавна не беше излизал с момиче, но нали смисълът да отидеш на среща с някого беше да сте заедно. Тогава защо стърчеше до стената?
Едва когато гостите започнаха да се разотиват, той прекоси залата и се приближи до Джоузи, която седеше заедно със Сабрина и още няколко жени:
— Готова ли си да тръгваме?
Сабрина я сръга с лакът, сякаш тъкмо бяха клюкарствали по негов адрес.
Двамата се сбогуваха с познатите си и излязоха. Небето вече беше обсипано със звезди, напомнящи дупчици от топлийка в черно кадифе.
— Искаш ли да пием кафе? Може и да се поразходим в парка, става ли? — подхвърли Адам.
Тя беше поруменяла от радостна възбуда и още се усмихваше. Изведнъж Адам разбра, че много рядко й се случва да бъде естествена и да общува с хора, които не я познават. Затаи дъх, очаквайки отговора й, очаквайки да му каже, че наистина иска да остане насаме с него.
— С удоволствие — промълви Джоузи.
— Чудесно. — Той й отвори вратата на джипа и за миг усети аромата на мента.
Взеха си кафе от заведението, наречено „Брей! Бива го!“, което се помещаваше в голямата книжарница в центъра на града. Тази сграда, наскоро ремонтираният хотел „Даунтаун“ и няколко магазина бяха построени така, че заобикаляха Съдебната палата и големия парк. Магазините вече бяха с коледна украса — мигащи разноцветни лампички, варак и лъскави гирлянди. Дори голите клони на дърветата в парка бяха окичени с лампички. Обществената библиотека, която се намираше през една улица, се извисяваше като грамада, посребрена от лунните лъчи. Приличаше на многоетажна торта, от която Бог можеше да си отреже голямо парче.
Двамата бавно вървяха през парка и отпиваха от картонените чаши с кафе.
— Погледни! — Той посочи библиотеката.
— Красива е, нали? Цяла вечност не съм стъпвала там. Навремето една моя частна преподавателка на име Холи измоли от майка ми разрешение няколко пъти седмично да провеждахме занятия в обществената библиотека. С нея по цял ден висяхме в интернет и много се забавлявахме. От всичките ми частни учители само Холи не се страхуваше от мама. За съжаление беше дошла в Балд Слоуп само за сезона. — Докато говореше, тя се взираше в мрака, после се обърна към Адам: — Не съм ходила на училище, преподавателите идваха у дома.