— Знам. Съседката ти госпожа Фъргюсън вече ме осведоми.
Джоузи се сгуши в яката на палтото си:
— Подозирам, че мнозина са ти говорили за мен.
Той се приведе към нея и шеговито подхвърли:
— Защото си дъщеря на блаженопочившия и велик Марко Чирини.
Джоузи вдигна глава и го погледна:
— А ти кой си, Адам Босуел? Дори колежките ти знаят много малко за теб. Май искаха да изтръгнат информация от мен, но нямаше какво да им кажа. Дори да знаех, пак щях да си мълча, защото сигурно не искаш да се занимават с теб.
— Ще споделя с теб всичко, което те интересува, Джоузи. Само попитай.
Тя се поколеба, после промълви:
— Виж, няма да се обидя, ако признаеш, че си искал да те придружа само на това празненство. Не очаквам бог знае какво. Онази вечер в снега… благодаря, че сподели с мен тайната си. Обаче не си длъжен да ми разказваш повече…
— Това ли било! — Изпита толкова силно облекчение, че му идваше да заподскача. — Джоузи, не ми трябваше придружителка за тържеството на шефа. Поканих те на среща, за да бъда с теб. С теб, чуваш ли? Питай каквото искаш и ще ти отговоря.
Тя се поколеба:
— Май си изгубих мисълта.
— Тогава слушай. — Разказа й, че е израснал в Калифорния, че още като юноша участвал в състезания по ски и как се озовал в Балд Слоуп, след като научил за опасните писти. Сподели, че след злополуката вече не се вижда с приятелите, с които се е спускал по стръмните планински склонове. Разказа й как е започнал работа в пощенската станция и как Брет, доведеният му брат, с когото много се обичали, всяка седмица се обаждал по телефона да го увещава да се върне в Чикаго.
— Ти обаче смяташ да останеш тук, нали? — промълви Джоузи.
— И преди ме попита същото. Защо? Нима мечтаеш да напуснеш родния си град?
— Искам го толкова силно, че понякога чак ме боли! — разпалено възкликна тя. — Прекалено много хора, особено онези от висшето общество на майка ми, още ме смятат за противното и зло момиченце, каквото бях навремето. Прекалено много злобни клюки се носят по мой адрес. Не се преструвай, че не си ги чувал.
Адам спря под една старомодна улична лампа и изхвърли в контейнера за смет чашите от кафето.
Втренчи се в Джоузи и усети как в гърдите му се надига паника.
— Какво ще сториш, ако напуснеш града? — попита със свито сърце.
— Ще пътувам, ще видя градове и страни, за които само съм чела.
— Ами майка ти?
— Понякога ми се струва, че само чакам тя да ми прости за всичко, което й причиних; чакам да ми каже: „Вече си свободна. Живей си живота.“
— Не бива да чакаш разрешение, Джоузи. Отдавна е трябвало да го направиш. Виждам, че можеш. Животът е пред теб. Трудно ми е да обясня какво изпитвам, като си помисля за това. Усещането е като физическа болка. Иска ми се да взема мъничко от онова, което имаш, и да го погълна. Иска ми се отново да очаквам с нетърпение бъдещето.
— Наистина ли? — промълви тя. — Не ме ли лъжеш?
Луната бе изтъкала паяжина от светлина около косата й. Той пристъпи към нея.
— Не. — Наведе се бавно, взирайки се в лицето й, сякаш не беше сигурен в реакцията й.
— Адам? — прошепна Джоузи миг преди устните им да се докоснат.
Той леко се отдръпна.
— Не го прави, ако не е продиктувано от сърцето ти. Не го прави, защото аз го искам или от съжаление.
— Аз го желая, Джоузи.
— Добре тогава. — Тя въздъхна, сякаш се подготвяше за тежко изпитание.
Досмеша го. Побърза да извърне глава, докато се овладее.
— Не ме разсмивай — промърмори. — Не мога да те целуна, докато се усмихвам.
— Извинявай.
Адам я погледна в очите и бавно, много бавно притисна устни до нейните. Не бе подготвен за онова, което последва. Паниката и напрежението изведнъж го напуснаха и целият се изпълни с нея — откритата, емоционална и оптимистично настроена Джоузи. Хвана я за раменете, като че ли се страхуваше да не му се изплъзне, устните му сякаш й задаваха най-съдбовния въпрос. Разбра ли го тя? Да, ако се съдеше по реакцията й.