Сърцето й запърха, тя потрепери. През изминалата седмица ласките им бяха станали по-интимни. Само че никога не им оставаше достатъчно време. Срещаха се на верандата или сядаха в джипа на Адам, но само късно вечер, когато тя успяваше за малко да се прокрадне навън. Никой не биваше да я види. Никой не биваше да знае. Това беше тайна като почти всичко друго в живота й. Много по-лесно беше да се крие от майка си, вместо да й каже истината. Сега Адам намекваше, че иска да му стане любовница, което означаваше всички да разберат за връзката им. Въпреки че го желаеше с цялото си сърце, въпреки че го обичаше повече от себе си, тя се поколеба.
— Не знам… — промълви.
Той отпусна ръце:
— Сърдиш ли ми се?
— Не.
— Но ще го използваш като извинение да не дойдеш с мен у дома.
Джоузи обърна глава и се загледа в тухлената жилищна сграда, украсена с малки бели коледни лампички.
— Не е честно — измънка.
— Истината е, че се страхуваш.
— Ти също.
— Но все пак те поканих.
Тя затвори очи:
— Какво очакваш да отговоря, Адам?
— Само едно да.
— И какво ще се промени? Нищо. Ще продължим да живеем постарому. Ако тази нощ остана при теб, утре целият град ще знае.
Той озадачено я изгледа:
— Какво от това?
— Май наистина не разбираш. Още се крия, още излизам тайно, защото се страхувам от упреците на мама. Още се притеснявам какво ще кажат хората по мой адрес.
— Тогава да заминем някъде — тихо каза Адам.
За миг Джоузи си глътна езика, после възкликна:
— Шегуваш се!
— Напротив, говоря съвсем сериозно. Запознах се с майка ти и разбирам защо постъпваш така. Само че не е честно да те принуждава да се криеш, не е честно и спрямо мен. И двамата искаме да се махнем от тук. Да заминем.
— Би избягал от Балд Слоуп, така ли? — скептично попита тя.
— Да. — Адам дълбоко си пое дъх. — Обаче само с теб.
Джоузи направи нещо, за което след секунди съжали.
Наистина избяга.
Но от Адам.
Хелена я посрещна на вратата.
— Олдси, лошо нещо тръгна си тая вечер! — възкликна развълнувано. — Тръгна, кога ти тръгна! Обаче пак тук!
„Слава богу, че Дела Лий се е върнала“ — помисли си Джоузи и уморено промърмори:
— Знам. Скоро ще си отиде завинаги, обещавам. Лека нощ.
— Чакай! Олдгрет вика те. — Прислужницата направи кисела физиономия и посочи към дневната. — Тя тебе чака.
„Да му се не види!“ Джоузи стисна клепачи. Тревожеше се, че ще я хванат, и страховете й се бяха оправдали. Както се случваше през целия й живот.
— Олдси?
Тя отвори очи и се насили да се усмихне:
— Всичко е наред. Благодаря, Хелена. — После неохотно затътри крака към дневната. Чувстваше се като човек, който върви към електрическия стол.
Маргарет беше по нощница и седеше на любимото си кресло. Вдигна глава и остави настрани любимото си списание.
— Къде беше? — попита заповеднически. — И чие е това яке?
Едва сега Джоузи осъзна, че е забравила да го съблече. Безсмислено беше да отрича.
— На Адам е — смотолеви.
— Няма да позволя да се излагаш така, чуваш ли? Стига ми, че като малка ме правеше за смях пред всички. Знаеш ли какво изпитах, като станах да ти кажа нещо и не те намерих? От известно време започнах да подозирам, че се измъкваш от къщи, след като ми дадеш приспивателно. Е, тази вечер не го взех. Държиш се като празноглава ученичка, а си на двайсет и седем години! Поведението ти е недопустимо!
— Извинявай, майко — промълви Джоузи. „Тъкмо това цели — помисли си. — Да ме сплаши и вечно да ме държи в подчинение. Дори вече не си прави труда да се прикрива, изразявайки неискрена загриженост и подхвърляйки двусмислени комплименти.“
Маргарет се изправи и отново заговори, но малко по-меко:
— Исках да ти кажа утре да вземеш от месарницата свинските рибици, които поръчах. Вече обясних на Хелена как да ги приготви. Поканих на вечеря Роули Пелам и си спомних, че това е любимото му ястие. Предпочитам да останеш в стаята си, докато съм с него. И още нещо — утре не ми трябваш. Ще отида с такси при очния лекар. За в бъдеще ще използвам таксиметров превоз. — Тя вирна брадичка, грабна бастуна и тръгна към вратата.
Джоузи не вярваше на ушите си.
— Ами аз какво ще правя? — попита колебливо.