— След минута се качвам да си легна. — Пръждоса го мислено към аерогарата. — Бих желала само да оправя бъркотията, която направих в кухнята.
Той се поколеба на вратата и я погледна особено. Мина й през ума, че може би ще й предложи помощта си, но се излъга — трябваше да го познава по-добре. Дерек се гордееше с липсата на умение за домашна работа. Сви рамене и й напомни да не се задържа до късно. Тя се усмихна, измърмори: „Да, разбира се“, но щом той напусна стаята, тя сграбчи парчето торта и го погълна лакомо.
— Събрали сме се тук в присъствието на Бога, за да съединим…
Слушайки провлачения говор на отец Доринг, Моника си мислеше колко по-добре би било, ако багажът й бе пристигнал от Ню Йорк или ако беше останало време да отскочат до центъра на града да купят булчинска рокля. Беше изпрала и изгладила дрехите, с които бе дошла, но не можа да върне свежия им вид. Кафявата пола и бежовата блуза бяха кошмарно начало на брачния й живот.
Преди се бе опитвала да си представи деня на сватбата си, беше мечтала за хорали, изпълнени на орган, за въздишки на възхищение от роднини, приятелки и познати. Днес единственият звук в стаята, като изключим монотонния напев на свещеника, беше хриптенето на кислородната бутилка на Джудит.
Сватбарите се бяха скупчили около леглото и се опитваха да не обръщат внимание на лекарствата и медицинския персонал с мрачни лица отстрани. Отец Доринг четеше от предварително приготвен текст така, сякаш правеше сватби всеки ден, а Хартли Бюфорд, просмукан от шампанско, се кандилкаше отстрани на свещеника и се бе втренчил многозначително в бюста на шаферката.
Моника не обвиняваше Хартли, тъй като мис Пиърсол се бе разголила, а деколтето й едва ли скриваше нещо. Бледорозовата рокля падаше на предизвикателни гънки около бедрата на Еми и правеше облеклото на Моника да изглежда като бакалски чувал.
Бе се съгласила с Дерек на замяната заради бързината и удобството, но сега съжаляваше, че не настоя за Фърджи. Може би медицинската сестра на Джудит би имала милостта да не блести така, сякаш самата тя е невестата.
— … встъпи в брак като твой законен съпруг? Настъпи тишина. Стресната, Моника вдигна поглед, осъзнавайки, че чакаха нейния отговор.
— Ъ-ъ, да — каза тя без да мисли, преди да си е припомнила традиционния отговор. — Искам да кажа, да, съгласна съм.
Отец Доринг кимна тържествено и се обърна към Дерек, който му отговори с усмивка. Моника го погледна и сърцето й преля от щастие: „Винаги ли ще изглежда така дяволски очарователен?“
— Носиш ли пръстена? — попита отец Доринг.
Дерек затършува из джоба си, а сърцето й чак подскочи от радост. Как можеше да има някакви съмнения в него? Независимо от обстоятелствата и паническото препускане, Дерек бе намерил време да й купи и брачна халка.
— Тост! — измънка Джудит иззад кислородната си маска. — Най-напред да вдигнем тост.
Дерек кимна с усмивка. Престана да търси пръстена, пресегна се за петте сребърни бокала върху нощното шкафче и ги раздаде. Смутена и развълнувана, Моника се поколеба, преди да вземе своята чаша, но Дерек само дето не й я натика в ръцете.
— За продължаването на рода Самнър. — Джудит дишаше тежко. — Нека да пребъдем и да преуспяваме.
Моника сръбна от силния, сладък като лекарство ликьор и неразположението й се усили. Пусна бокала си с усещането, че нещо ставаше скрито от нея, че другите знаеха, но не й казваха.
Джудит продължи тоста си, думите й се изкривяваха от маската, но не това беше причината Моника да не разбере нищо от тяхното съдържание, а да схване само общия им ритъм. Обезпокоена се обърна към Дерек.
С успокояваща я усмивка той положи настрани чашата си и отново бръкна в джоба си. В момента, когато хвана Моника за ръката, Джудит вдигна дясната си ръка.
Пулсът заблъска слепоочието на Моника и отекваше като първобитен барабан с тътен и ритъм, усилващи се при всяка приглушена дума, която леля й произнасяше. Ръката на Джудит се приближаваше сантиметър по сантиметър, докато най-накрая легна на китката на Дерек.
С уплаха Моника забеляза, че леля й няма нищо на пръста си. Стрелна поглед към отворената длан на Дерек, като почти се беше досетила какво ще види там. Двойката сребърни извиващи се линии я накара да дръпне инстинктивно ръката си.
Дерек я хвана по-здраво. Изглеждаше учуден от нейната реакция и вероятно малко засегнат, но не по-малко решен да сложи пръстена на пръста й. Изглежда, нескончаемата молитва на Джудит го вдъхновяваше.
— Не! — извика Моника, когато пръстенът се превъртя, и вледеняващ мраз скова костите й. Тя тръсна ръка, пръстенът излетя и отскочи от рамката на леглото с ехтящ звън, завъртя се като дервиш, затанцува по пода и изчезна.