— Когато отидох до гардероба, вече ги нямаше. Щом Ники не заминава, то какво е направила с тях?
— Не зная. — Чак сега усети, че я беше стиснал прекалено силно, затова я вдигна и я остави на пода. — Има само един начин да разберем — трябва да я попитаме.
Елизабет засия. Колко добър беше чичо Дру! Винаги знаеше как да стигне до същността на нещата, за да ги оправи. За пръв път от сутринта насам доби чувството, че нещата можеха да тръгнат по-добре. Сграбчи го веднага за ръката.
— Хайде да тръгваме.
— Уау, млада госпожице, отдавана е дошло време за сън. Нека да оставим аз да я попитам и след това още рано сутринта да споделя с теб каквото съм научил.
— Обещаваш ли?
Той сложи свободната си ръка на сърцето.
— Кълна ти се!
Момичето кимна сериозно, пусна ръката му и тръгна към вратата, но се поколеба за момент, преди да излезе.
— Говори й с нежност — посъветва го, — иначе можеш да я откажеш и да си отиде.
Той кимна, но на Елизабет й се стори, че не е чул. Прочете в очите му, че бе зает само с мислите си.
Разтревожи се отново и се зарече, че щеше да стои будна цяла нощ. Как можеше да заспи, щом не беше сигурна, че Ники щеше да остане, за да бъде нейната мама?
Моника дръпна късите дамски кюлоти, наподобяващи тампон, и бялата памучна тъкан падна свободно на земята и се скупчи около краката й. Беше истинска благодат да се почувства освободена от облеклото си, стана й по-хладно. Днес подреди килера и дори не слезе за вечеря, цял ден си мечтаеше за тази освежителна баня.
Доближи водата и погледна с благодарност към пълната луна. Светлината й не само осветяваше пътя й, но и придаваше дивна атмосфера на заливчето. Лунните лъчи се стелеха по повърхността и чертаеха примамлива пътека. Тя стъпи на нея, отблясъците се разлюляха и затанцуваха като хиляди малки феи в околовръст.
Проправи си път през спокойната вода без нито една вълничка. Обливаше я топлина, както при допир до коприна. Представи си, че все едно бе облечена във водна дреха, с лунни лъчи вместо копчета. Нагази до кръста, топлият бриз подухваше откъм реката и галеше голите й рамене. Всеки дъх, който поемаше, бе изпълнен с уханието на късно цъфтящи пролетни цветове. Най-забележителното в нощта бяха луната и магнолиите.
Заплува с уверени удари към кея. Замисли се за децата. Надяваше се да не са разстроени от отсъствието й на масата по време на вечерята. След като се изкъпеше, възнамеряваше да се качи до детските спални, да завие малчуганите и да им обясни, че отсъствието й се дължеше на желанието й да не се намеси случайно през първата вечер, която Стивън и Дру прекараха заедно като баща и син.
Понесе се по гръб и отправи поглед към обсипаното с едри звезди небе. Усмихна се, като си представи изражението на Дру тази сутрин, колко щастлив и доволен беше, че имаше син.
Когато погледът му падна на нея, може би усмивката му поугасна, но поне не й се намръщи.
„Започва да ме приема — прошепна тя на звездите, — а може би дори и да ми вярва.“
Някоя вечер, когато той се завърнеше за вечеря, щеше да събере кураж да поговори задушевно с него, преди още да се затвори в кабинета си.
Щеше да му разкаже какво бе скрила в дамската си чантичка онзи ден. Може би той още се чудеше, вероятно се и досещаше, така че защо да не сподели с него? За Дру премълчаването на истината може би изглеждаше не по-добро от лъжата.
Щеше да го предупреди за захарната тръстика, която скоро щеше да пристигне. Да го поставеше пред свършен факт й изглеждаше добра идея навремето, но опознаваше Дру все повече и подразбра, че той ценеше повече честността. Вероятно щеше да изпадне в ярост или дори да откаже да приеме корабната пратка, но щеше да я уважава повече, ако му кажеше истината.
Беше само въпрос на уцелване на подходящия момент. Ако преценеше добре и използваше думите, които той би искал да чуе, този нов Дру, който започваше вече да й се усмихва, щеше да я разбере. Трябваше да прояви прямота спрямо него, след което щяха да се сработят.
Или поне така си мислеше до момента, докато се обърна и заплува обратно — видя, че той я чака на брега.
Не носеше нито риза, нито обувки, а само поомачканите си панталони. С ръце на кръста и с изпънати крака, той се извисяваше край водата като някой езически бог. Беше безусловно красив, но недостъпен — също като луната, която хвърляше светлина върху него.
Наблюдаваше я наежен и загрижен. Тя за малко щеше да нагълта вода, запита се от кога ли стоеше там.
Заплува мудно и отправи молитва към небето да не е чул това, което си бе шептяла. Какво обяснение можеше да му даде? „Преди да се разговорим задушевно, би ли ми услужил с…“