Ако проявях готовност да уча и да изпълнявам всяко Негово желание, може би един ден щеше да ми покаже начин да избягам от задушаващия ме живот.
Тя изговори тази реплика тихо и с благоговение, разбрах, че страхопочитанието й произтичаше от могъществото на змията-бог, което вече усещах. Протегнах ръка, за да докосна очертанията на пръстена, но във вените ми протече черна, пулсираща енергия. Причу ми се съскане, сякаш пълзящите влечуги ми говореха нещо и ми предлагаха перспективата на свят, отвъд моите възприятия.
Усетих пулса си ускорен силно от черната, мистична сила. Безсмъртните змии ме викаха, принуждаваха ме да ги последвам.
Трябваше да овладея силата, която ми предлагаха. А след това нямаше да я изпусна.
Джон Фоксуърт, в последно време известен по вече с името Жак Рейнард, вдигна поглед към бледоликата южняшка красавица, която го бе зяпнала в нямо възхищение. Стана на крака и се изпъчи от гордост. Щом влезе Сара Джейн Хокинз, той престана да бъде обикновен собственик на оказионен магазин, борещ се със зъби и нокти да изкара препитанието си. В собствените си очи се въздигна като бизнесмен и джентълмен, какъвто опитваше да стане с всички сили.
Много скоро възнамеряваше да поиска ръката й. Беше чул слуховете, че баща й го деляла само една стъпка от бедняшкия приют и бе благодарен на съдбата, че поради тази причина тя може би щеше да му пристане. Той не се нуждаеше от парите й, нито от красотата й, а още по-малко — от някое привидно женско достойнство. За Жак, мис Сара въплъщаваше ведно елегантността и доброто възпитание, които липсваха у хората в бордеите на Бостън, където бе израснал.
Поради тази причина бе готов да се труди като роб от зори до здрач и да натрупа малко състояние, достатъчно, за да си позволи дама като Сара Джейн да краси дома му.
— Един добър приятел празнува рождения си ден — обясни му с бавен, провлечен говор тя — и имам нужда да нося нещо по-специално по този случай. Татко ще получи удар, ако узнае, че съм минала оттук и съм разглеждала скъпоценните камъни.
— Тогава моля, ако смея да предложа, нека ти подаря нещо. Това ще бъде един вид благодарност, че добавяш блясък към моя скромен магазин. И може би, ако не звучи много дръзко, бих искал да изразя моите надежди за бъдещето.
Тя се изчерви, възпротиви се изискано, но Жак видя удовлетворението й.
— С твое позволение ще се обадя на татко ти в края на тази седмица. Но, моля те, избери си междувременно каквото поискаш като знак на признателност. Нещо, което поразява твоето въображение. Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие от това да зная, че подаръкът ми е допринесъл за изтънчената ти красота!
— Онзи пръстен! Само него. Откъде го имаш? Жак имаше предвид някоя перла и затова се шокира, когато тя посочи брилянта на Зомби.
— От една жена, твоя съседка в действителност.
Мисис Самнър ме помоли да го задържа до края на месеца.
— Това е подаръкът, който искам.
— Не, моля те! Всичко друго, но не и това! — Жак беше истински потресен.
Пръстенът може би струваше цяло състояние, тъй като беше символ на древна африканска култура, а също и предмет на прелюбопитна легенда.
Тя го изгледа с обида и изненада.
— Но нали каза, че мога да получа каквото си избера. Само това украшение поразява моето въображение!
Той не можа да понесе разочарованието й. „Какво значение има? — опита се да си вдъхне увереност. — Скоро ще се оженим и пръстенът ще се върне обратно при мен.“ Нямаше намерение да го продава все още, а притежателката му носеше белезите на голяма бедност. Никога не би повярвал, че мисис Самнър можеше да се върне.
— Добре — съгласи се неохотно, вдигна го и го наниза на една верижка, — но само ако ми обещаеш, че няма да си го слагаш на пръста.
— А защо?
Почувства, че е глупаво да разправя легендата, можеше да изглежда като суеверие.
— Металът е много стар — излъга я — и може да обезцвети изключителната ти кожа. Обещай ми, скъпа моя, че ще го носиш само на тази верижка.
Тя се засмя с финес и грабна подаръка от ръката му.
— Добре, щом настояваш. Много ти благодаря, господин Рейнард.
— Моля, наричай ме само Жак!
Тя му благодари още веднъж, като го нарече по име, обърна се и с танцова стъпка излезе през вратата. Завеян от картинката, която тя представляваше, той пропусна да я предупреди да не показва пръстена на никого — поне до края на месеца.
„Всичко ще е наред — успокои се той. — Мисис Самнър няма да се върне. Няма смисъл да се тревожа.“
Поне така му се струваше до следващия ден, когато полковник Дарси О’Брайън се изправи пред щанда му и втренчи поглед в него.