— … Какво сте направили? — попита човекът със заповеднически тон, едва сдържайки ръмженето.
— Казах ви вече, подарих го.
— На кого? — Думите бяха изстреляни срещу него, сякаш полковникът беше употребил пистолета си, висящ на кръста му.
— На една моя постоянна клиентка — емна му се, като опитваше да не изглежда, че се защитава. — Мис Хокинз.
— Сара Джейн Хокинз ли?
Жак едва бе кимнал и О’Брайън вече се беше обърнал.
— Господ да ти е на помощ — подхвърли той през рамо, като напускаше магазина, — ако се е случило нещо на някого.
Моника влезе с бързи стъпки в стаята си, като носеше кана с вода. Смяташе най-после да се поразхубави така, че да я погледнат с уважение. Тази сутрин беше хвърлила много труд да изчисти решетките на камините в спалните на горния етаж. Напълни легена с хладка вода и опита да не се намръщи. О, какво ли не би дала за една продължителна баня, без да пести водата.
Всеки път, когато предложеше да се прокара водопровод, Аби възразяваше. Несъмнено считаше предложението й за още едно снобско нововъведение. Въпреки това Моника беше твърдо решена тръбите да бъдат инсталирани веднага щом плантацията станеше отново рентабилна. Не можеше и да мечтае за ултрамодерните бански помещения на Джудит, но и други къщи от този период имаха вече течаща топла и студена вода, а някои — дори и свястна каца, използвана вместо вана.
„Не че имам нещо против нощните разходки до каменистото заливче“ — мислеше замечтано. През последните няколко седмици всеки вършеше самостоятелно своята част от домашната работа, Дру — на полето, а тя — в къщата. Всяка вечер се срещаха в залива и всяко съвкупление бе още по-магическо от предишното. Усещанията, които той възбуждаше в тялото й, бяха удивителни! Най-накрая тя разбра защо така приказваха хората, колко радост можеше да достави на една жена любенето. Всеки път, когато Дру я докоснеше или дори само погледнеше, той я караше да се чувства красива — и вътрешно, и външно.
По-късно, в леглото, сгушени един в друг, разговаряха за миналото и за съвместното бъдеще. Когато й разказваше за лишенията на войната и жестокостите в затвора, Дру се кълнеше, че щеше да спести на децата си този ужас. Моника му разправяше за своите родители, за това, че след смъртта им единственият й близък човек бе останала Джудит и как щеше да направи така, че Стивън, Андрю и Елизабет нямаше да страдат от самота и нещастно детство.
Но някак си тя никога не довеждаше темата толкова близо до пръстена, че да го спомене. Беше по-добре Дру да не разбере как пристигна тук, тъй като змиите хвърляха сянка върху щастието й, бяха грозотия, която трябваше да превъзмогне. След като получеше парите от Дарси, възнамеряваше да си върне ужасното сребърно украшение и да го захвърли в реката.
Плискаше се с вода и се търкаше, сякаш можеше да отмие всички неприятни мисли. Концентрира се върху думите, които се налагаше да каже на Сара Джейн по време на визитата й днес следобед. Трябваше някак си да я омае, да я накара да прозре, че Моник бе вече Ники, която никога не е била и нямаше да бъде неин враг.
Не че щеше да сподели истината с нея — двамата с Дру бяха стигнали до становището, че повечето хора биха третирали изявленията й за пътуване във времето като остро психическо заболяване — но трябваше най-сетне да сложи край на нескончаемите остроти по неин адрес, както и на влиянието на Сара Джейн върху Аби, с което я настройваше против нея.
Щеше да бъде повече от нищо, ако успееше да възстанови приятелството със зълва си. Болеше я, задето я гледаше все наежена и със загриженост. Може би ако Сара Джейн отстъпеше малко, то Аби щеше да приеме Ники като приятелка.
Облече обикновена пола и блуза. Напомни си, че най-важното от всичко бе да прояви търпимост към двете жени. Така бе завоювала обичта на децата и на Дру.
Мислите й отлетяха към съпруга й, което често се случваше през деня. Мислено се сгушваше в него и се учудваше колко бързо и лесно бе завладял сърцето й. Сякаш винаги му бе принадлежала.
Усмихна се, като видя гребена си и четката му за коса в прегръдка на нощното шкафче. Плъзна пръст по златната дръжка. Искаше да почувства още веднъж топлината на докосването му и случайно погледна към своята четка за коса. С неудоволствие забеляза, че за кой ли път нейните косми липсваха.
Нямаше никаква логика. Ако Аби беше минала да подреди, защо беше почистила само нейната четка, а не и тази на мъжа й?
Сякаш някой я повика, тя се завъртя и погледна дългия прозорец. Краката й сами я понесоха. Преди да осъзнае какво правеше, вдигна жалузите и излезе на верандата.
Дори преди да погледне към пътя, знаеше, че там стоеше Рейчъл.