Настъпи неловко мълчание. Всички гледаха със зяпнала уста голия й пръст. Моника опита да обясни обзелата я паника, но стоеше онемяла. В действителност и самата тя не разбра какво стана. Случи се съвсем спонтанно, подсъзнателно беше убедена, че не трябва да позволява на тези влечуги да се затворят в кръг около пръста й.
— Дайте… пръстена! — изпищя Джудит и захвърли кислородната маска.
Замръзналата от изненада компания се раздвижи. Еми, Дерек и Хартли започнаха да ровят по пода, а свещеникът, лекарят и двете медицински сестри притичаха към Джудит.
Моника остана сама, цялата парализирана, и вцепенено наблюдаваше как тежките клетви на леля й се редуваха със спазми на кашлица.
— Ах ти, кучко… — изплю Джудит, очите й представляваха две черни бездънни дупки. — … Нали ми обеща!
Моника предпазливо отстъпи назад, потресена от яростта, която прочете в немигащия поглед на Джудит. Не можа да познае леля си, така можеше да я гледа само непозната — студените очи искряха от злоба.
Джудит се надигна и помете медицинския персонал, черпеше сили от омразата, и посегна да удуши племенницата си. Костеливата й ръка опасно се приближи, но след това увисна и падна с тъп звук върху леглото.
Очите на Джудит се разшириха от страх и недоверие.
— Ти ми обеща! — изстена тя. — Проклета да си, ти ми обеща! — След това взорът й остана неподвижен.
Разтърсена до дъното на душата си, Моника се обърна най-напред към лекаря, а след това към свещеника и дори към Фърджи, но вниманието им беше концентрирано върху Джудит. Те се опитваха да я съживят и Моника можеше да се закълне, че видя проблясък от смъртнобяла светлина под чаршафа, където бе положена лявата ръка на Джудит.
Внезапно усети главозамайване. Уплаши се, че може да припадне. Объркана и разстроена се обърна към Дерек, който все още стоеше коленичил. Погледите им се срещнаха, след което той подкани с очи най-напред Еми, а след това и Хартли. Тримата бавно се изправиха на крака, сякаш негласно се бяха споразумели, че търсенето на пръстена е вече излишно.
Дерек приближи и я смуши с лакът да излязат от стаята.
— Ето, изпий това — й каза почти умолително и поднесе сребърен бокал към устните й. — Ще те успокои.
Моника се почуди кога и защо беше взел чашата, но за кратко — едва се държеше на крака и беше толкова разстроена, че не беше способна да разсъждава за друго, освен за смъртта на Джудит.
— Тя ме прокле — прошепна, след като пресуши питието — с последните думи в живота си.
Дерек протегна ръце и тя се сгуши в обятията му с единственото желание да остане така завинаги. Смътно забеляза как Еми и Хартли се приближиха, но разсъдъкът й беше изцяло обзет от ужас от кончината на Джудит. Дерек я потупа по гърба.
— Тихо, повече да не говорим за това. Беше превъртяла накрая. Пръстенът, тостът — вярвайте ми, беше се побъркала. Може би ракът е засегнал и мозъка й.
Моника потрепери. Ненормална или не, леля й я бе проклела от смъртното се ложе. Остави й като страшно наследство неудовлетворения си дух да броди наоколо до края на дните й.
Отец Доринг се присъедини към тях със скръбна усмивка.
— Страхувам се, че Джудит е преминала в отвъдното — проточи той монотонно — и вече е в Божиите владения.
„Преминала в отвъдното?“ — повтори си тъпо наум Моника. Джудит употребяваше този специфичен израз с типично арогантния си маниер: „Нещо така безвъзвратно като смъртта не би могло никога да докосне Джудит Самнър.“ О, не — тя просто щеше да премине в отвъдното.
— … свърши ли сватбения обред? — попита Дерек свещеника.
— Обявявам ви сега и завинаги за мъж и жена — отговори той с великолепна усмивка — официално за църквата. Според закона вие сключихте брак в момента, когато подписахте брачния протокол.
— Отлично. — Дерек въздъхна дълбоко, с явно облекчение. — В такъв случай искам да положа жена си в леглото.
Хартли направи някаква похотлива забележка, но смисълът й не достигна до Моника. Еми му изсъска да си затваря устата.
— Загрижен съм от бледия вид на Моника — прибави Дерек. — Искам да си почине. Всички си опънахме нервите — сватбата, приготовленията, а сега и Джудит…
Гласът му премина във фалцет. Моника си помисли, че преживяното беше оставило тежки следи и у него. Тя се опита да се раздвижи.
— Всъщност, чувствам се добре. Ще извикам собственика на погребалното бюро. Приживе Джудит не би пожелала да остане по-дълго от необходимото в това болнично легло.
— Не затруднявай красивата си главица — настоя Дерек. — Еми и аз ще се погрижим за останалото.