Ох, как жадуваше да се върне към онова имение, което бе възкресила и създала в бъдещето! Беше се улисала в мисли и затова досега не бе забелязала причината за вътрешното си безпокойство. Можеше да се закълне, че преди да замине, филизите на захарната тръстика едва покарваха, но сега стигаха до гърдите й. А насипът около изкуственото езеро дали не беше по-нисък с цели метър и петдесет?
Прогони тези мисли със свиване на рамене. Цели две десетилетия беше живяла като Джудит Самнър, а след това — за няколко месеца и като Моника, затова не можеше да се осланя напълно на паметта си. Странно, изживя толкова години, след което се оказа, че е на възраст, колкото бе напуснала на път за бъдещето.
Чу говор и се отдръпна отстрани на къщата. Веднага разпозна гласа. Дру често я беше заплашвал.
Говореше на Аби и на някакъв мъж, когото не познаваше, а и не искаше да знае. Последното, което можеше да си позволи, беше скандал. Не бе чак толкова завеяна и помнеше последните думи на Дру, преди да замине за града. „Да не си си подала носа вън от къщата!“ — предупреди я той.
Тръгна предпазливо назад и се отправи към стълбата през чардака. Избра външния маршрут, по който можеше да влезе в спалнята си незабелязано.
Отвори прозореца и стъпи вътре. Хвана Елизабет застанала до вратата на гардероба.
— Ники! — извика възторжено детето с явно облекчение. — Знаех, че ако чакам търпеливо, ще дойдеш да ми помогнеш.
Моник не повярва на очите си. Най-напред си помисли, че е влязла в друга стая, тъй като красивата френска мебелировка бе изчезнала, заменена с местен кипарисов боклук. Кой беше сложил онзи грозен шкаф в ъгъла?
Сложи ръка на слепоочието си и опита да се ориентира. Чувстваше увереност, че това бе нейната стая, но защо бе променена? Дали след пътешествието във времето не бе попаднала в друго измерение? Външно всичко изглеждаше подобно, но откриваше все повече странни малки разлики.
Приближи гардероба с твърда стъпка и се почуди какво се бе случило с вратата му. Скривалището й бе на мястото си и тя въздъхна с облекчение, но когато отмести дъсчицата на пода, откри, че нишата бе празна.
Завъртя се и се изправи пред Елизабет.
— Ти го направи, нали? Винаги ме шпионираш с цел да сложиш ръка на скъпоценните ми камъни! Мога да се обзаложа на каквото и да е, че си си играла с тях в спалнята си!
— Не съм!
Детето се обиди, а след това се изплаши.
— Тук имаше и книга, дявол да го вземе! — накипяваше Моник. — Какво си направила с нея?
Мразеше малките, които се страхуваха и плачеха, а детето пред нея беше свило ръце пред гърдите си в защита и това не само я подлуди — слабостта му беше повече от оскърбителна.
Преди момичето да се дръпне назад, Моник я улови за ръката.
— Да те напляскам ли по дупето? Или да те заключа в гардероба? — „По дяволите, вратата е махната. Няма значение, ще напъхам този фъстък в шкафа.“
Елизабет поклати глава с изненадващо упорство.
— Няма да ти кажа нищо. Ти си мама!
— Разбира се, че съм. Коя друга бих могла да бъда?
Малката прехапа устни, сякаш съжали за излиянието на чувствата си.
— Нарече ме „Ники“ — нахвърли се Моник върху нея, припомни си как я посрещна дъщеря й и някои неща й се изясниха.
Защо се беше събудила в колибата, а не на земята, където я бе положила Рейчъл? Височината на захарната тръстика и на насипа, всички тези малки разлики — дали не бяха нещо по-съществено от едно изкривено възприятие?
Беше проявила привързаността да избяга и никога не се бе замисляла какво щеше да се случи междувременно с изоставеното й тяло. Щом духът й бе навлязъл така безпроблемно в плътта на Джудит и Моника, то какво можеше да спре някоя чужда душа да не обладае собствената й захвърлена материална обвивка?
— Ники ли ми взе дневника? — попита тя момичето и я стисна по-здраво за ръката.
— Не.
— Не ме лъжи! Какво стана с него?
Елизабет вдигна брадичка.
— Тя… го скъса на хиляди парчета и след това го хвърли в огъня.
Повярва й. На нейно мястото и тя би изгорила такива улики. Но като се замисли, се сети, че вече го беше направила… в бъдещето.
Захласна се от заплетените последствия от пътуването във времето. А дали изменение на миналото не променяше бъдещето? Притеснена, си спомни за стопяването на богатството на Самнърови, за изчезването на скъпоценните камъни от гардероба й. Ако тази Ники се бе вселила в тялото й, дали не й беше отнела и още нещо?