— Ти й помогна, нали? — скара се тя на Елизабет и заби нокти в ръката й. — Предателка! Ловя се на бас, че си направила всичко, каквото те е помолила.
— Обичам Ники!
Моник побесня. Без дневника си трябваше коленопреклонно да умолява Рейчъл за заклинанията. Трябваше да я накара по някакъв начин да й помогне, но с какво можеше да я сплаши? С нищо, вероятно само с Дру.
Може би трябваше да му каже, че старата знахарка отдавна я беше омагьосала и сега се нуждаеше от помощта му, за да се освободи. Щеше да повярва, ако го насочеше ловко и това копеленце не объркаше нещо.
— Малките момичета трябва да обичат своята мама — тросна се на дъщеря си и я повлече през стаята. — Ще те науча какво означава вярност. Ще те затворя в шкафа и ще останеш там, докато не си спомниш, че си ми длъжница.
— Не! Мамо, моля те, недей!
Моник си направи оглушки за писъците й и продължи да я дърпа за ръката към шкафа.
— Мирувай и може би ще те пусна скоро — каза й назидателно, докато затваряше и залостваше вратата. — Ще се научиш да не доносничиш. Не забравяй, че съм от едно семейство с теб, единственото, което имаш.
Усмихна се иронично, като си спомни как тази подигравка въздействаше силно на завеяната Моника. Надяваше се, че Елизабет щеше да е достатъчно уплашена, за да не я издаде, ако някой я откриеше. Щеше да е няма като гроб, съдейки по израза на лицето й, преди да хлопне вратата.
На излизане от стаята Моник хвърли изпитателен поглед на скъсаните си дрехи. Не й харесваха, но едва ли можеше да се върне до шкафа за нови. В този й сърцераздирателен външен вид молбите й щяха да хванат дикиш. Дру беше емоционално отзивчив, особено ако някой се нуждаеше от помощ.
Но в кабинета на съпруга си намери единствено оня непознат мъж.
Той гледаше през прозореца, беше невероятно красив.
— Ники! Слава богу — каза той и се обърна, — мислех, че… Няма значение, важното е, че се върна.
Той тръгна към нея с отворени обятия, но Моник не пристъпи от прага. Всеки ли си мислеше, че бе Ники? Може би трябваше да подхване играта и да се престори, че беше другата, в такъв случай щеше да увещае мъжа си по-лесно.
— Разбрахме, че си отишла до колибата на Рейчъл. Дру тръгна след теб, тъй като си мислеше, че се нуждаеш от помощта му. — Спря и погледна изучаващо лицето й. — Какво се случи? Изглеждаш някак…
— Сега съм добре. — Опита да налучка верния тон. — Трябваше да избягам от Рейчъл. Тя ме омагьоса. Съпругът ми…
— Ще отида да го доведа.
— Недей! — Усмихна се и го доближи. — Не се тревожи. Робинята ми толкова се плаши от него, че няма да му стори нищо лошо. Само дето… — Сложи ръцете си върху слепоочията си и направи всичко възможно да изглежда объркана и уплашена. — Чернокожата има нещо, някаква кукла, мисля, с която непрекъснато ме привлича към себе си. Само Дру може да я спре. Единствено той може да ме спаси.
— Тогава се налага да отскоча да го доведа. Никак не й хареса идеята този решителен мъж да помага на съпруга й.
— По-добре е да отиде там и да види със собствените си очи какво е замислила проклетата магьосница.
— Не разбираш ли, бих желала да ми повярва, тъй като в миналото не ми доверяваше.
— Мислех, че двамата сте изгладили взаимоотношенията си. — Изглеждаше неподправено объркан. — Аби е на мнение, че брат й най-после се е научил да ти вярва.
„Коя ли е тази жена — възмути се вътрешно Моник, която е успяла да накара циник като Дру Самнър да й вярва?“
— Надявам се да е така — отвърна му с равен глас. — Но ако все още таи някакви съмнения?
— Тогава ще му покажем новата му банкова сметка. Успях да продам скъпоценните камъни, които ми даде. Дори след като извадим сумата, която похарчих за закупуването на захарна тръстика за имението, ще се окаже, че са останали страшно много пари.
Значи онази никаквица беше откраднала цялата й колекция от бижута, а тоя тук я бе продал? Дори по-лошо — беше дал парите на Дру?
Обхвана я сляпа ярост, едва се сдържа да не започне да къса, хвърля и троши из стаята. Бяха я разорили. Ако останеше още тук, щеше да живее като последна просякиня и… робиня на мъжа си.
Трябваше да пристигне в колибата на Рейчъл, преди Дру да я беше напуснал. При това — в отсъствието на този непознат хубавец.
Моник се приближи, клатейки предизвикателно бедра, и спря на сантиметри от него. Ако имаше поне едно нещо, което знаеше как се прави, то това бе обезоръжаването на противоположния пол.
— Прав си — каза му със загадъчна усмивка. — Мисля, че е по-добре да се кача в стаята си и да се облека по-представително. Нали ще ме извикаш веднага щом пристигне Дру?
— Разбира се.
— Много си мил!