— Сложи пръста си на устните си и след това го премести с нежност върху неговите. Раздвижи го леко, за да направи намека си по-ясен, обърна се и тръгна към вратата с плъзгаща се стъпка.
На прага стоеше Аби. Моник разгада погледа й, беше го виждала у поне цяла дузина лица на ревниви жени. Зълва й искаше този човек, и то — на всяка цена.
Колко жалко, че нямаше възможност да поостане и да разбърка нещата. Щеше да бъде много интересно да й го отнеме, като го съблазнеше.
Мина покрай другата с широка усмивка, като едва не я събори. Не можеше и да си мечтае да отвлече вниманието му по по-добър начин. Аби щеше да го занимава с обвиненията си, докато тя щеше да избяга към блатото.
— Добре ли си, Дарси?
Той погледна към Аби и поклати глава, опитваше да се съвземе. Как да изрази с думи какво почувства, когато онези нежни пръсти се спряха на устните му!
— Леденостуден си — продължи тя, след като го хвана за ръката. — Кажи ми нещо. Какво има?
— Елизабет!
Сякаш измъкна насила думата, а тя породи поток, който отприщи това, което докосването бе задържало.
— Приготвила е нещо за нас, но е в беда. Необходимо е да я намерим, след което да помогнем на Ники.
Тя продължи да стиска ръката му и не се помръдна от място. Възпря го, когато той понечи да тръгне.
— Винаги ли ще бъде така? Щом ти подсвирне онази жена, и ти ще тичаш след нея?
Чак сега го осени какво й беше на акъла. Поклати глава.
— Не разбираш. — Посочи й към вратата с очи. — Това не беше Ники!
Дру с мъка си проправяше път през тинята и улисан в мисли по жена си, почти не усещаше влагата, просмукваща се в ботушите му. „По дяволите, къде е проклетата Рейчъл?“
В колибата не беше намерил никого и затова започна да търси из блатото. Загрижеността му нарастваше с всяка крачка. Не че се страхуваше, че щеше да се загуби — като малък беше изследвал и добре познаваше всяка пътека, — но скоро щеше да се стъмни и не му даваше мира мисълта, че жена му щеше да се озове на чуждо място, трепереща от страх в някое тъмно усамотено ъгълче.
„Извикай ме по име — молеше я наум. — Само ме позови мислено и се кълна, че ще дойда.“
Обърна се, повече усети нещо, отколкото чу. Отпред се издигаше бараката на Рейчъл. Поради някаква неизвестна причина знаеше, че бе предопределено да се върне пак тук.
Моник вдигна змията и се втренчи в тъмните й очи.
— Зная, че си наблизо, Рейчъл — продума. — Така че е по-добре да дойдеш, преди да съм отрязала главата на това влечуго.
— Какво искаш?
Извърна се. Стресна се, че без да усети, робинята й бе застанала пред чайника в огнището. Пусна змията, която се изплъзна и се изниза навън през вратата.
По дяволите, можеше да я използва като заложник, но може би Дру беше достатъчно голяма заплаха.
— Знаеш защо дойдох — сопна й се тя. — Хайде да свършваме.
— Сега ще пия чай. — Негърката се обърна и й предложи една чаша димяща течност. — Искаш ли малко?
— Не съм ти дошла на гости. Искам да ми кажеш проклетите заклинания.
— Имаме малко време. — Връчи й чашата с тъжна усмивка. — Трябва да поговорим.
Моник усети, че не беше яла или пила каквото и да било от доста време, и започна да отпива разсеяно.
— Казах ти, че нямам време. Всеки момент…
— Съпругът ти ще влезе през вратата?
Понякога се чувстваше обезкуражена от това, че жената често четеше мислите й.
— Предполагах, че се страхуваш от Дру?
— Не от него, а от влиянието му върху теб. — Рейчъл се усмихна по обичайния си загадъчен начин. — Но когато дойде, ще бъде твърде късно.
— Дявол да го вземе, трябва да ми помогнеш!
— Наистина ли? До края на живота си ще останеш суетна и егоистична. Седни — добави тя и кимна към столовете край масата.
Моник настръхна, не бе свикнала да получава заповеди от робинята си, но някак си изведнъж се почувства извънредно уморена и предложението й бе добре дошло.
— Ако не беше заета единствено със себе си — започна Рейчъл, след като седнаха, — отдавна щеше да ме попиташ защо, щом имам двата пръстена, не съм ги използвала аз самата. Както виждаш — посочи с жест колибата, — животът ми не е по-малко задушаващ от твоя.
Бе й минавало през ума, но вярваше, че задълженията й налагаха да обслужва господарката си и нейните капризи. Въобразяваше си, че и другата е на същото мнение.
— Знаех легендата за пръстените — продължи чернокожата и за по-убедително се наведе през масата, — изгаряха ме нетърпение и любопитство, исках да ги изпробвам, но знаех и последствията в случаите, когато някоя душа си позволеше да избяга от лапите на Зомби. Моят народ нямаше днес да е поробен, ако един дух не се бе освободил и не живееше сред нас — той промени миналото и предначерта бъдещето ни.