— Но и аз би трябвало да помогна. — Ако можеха да надзърнат в душата й, щяха да се убедят, че тя изобщо не протестираше.
— Лягай си — заповяда новият й съпруг, — в противен случай ще извикам лекаря да ти инжектира успокоително. Ще имаме нужда от теб чак утре. За да посрещнеш с усмивка всички посетители, които ще дойдат да ни поздравят.
Моника още отсега се страхуваше от предстоящото изпитание. Прецени, че Дерек е прав — най-много се нуждаеше от почивка.
— Събуди ме след час-два — отвърна му тя, като си тръгна. — Наистина искам да помогна. В края на краищата тя беше моя леля.
„Наистина ли? — помисли си тя, като влизаше във стаята си. — Каква е разликата между вчерашната Джудит и днешната — толкова неподвижна и бездиханна в леглото? Ако душата съществува съвсем независимо — както свещеникът ги бе накарал да вярват, — дали е напуснала тялото й в момента, когато то престана да функционира? Ако е така — чудеше се тя, докато се разсъблече по комбинезон, — то къде ли е отишла?“
Замаяна и обзета от сънливост, Моника се строполи на леглото. Опита се да приеме факта, че леля й е мъртва, за да разбере преходността на всичко живо, но не можа да се отърси от чувството, че все още нещо не е довършено.
Мислите й потъваха в мъгла все повече и повече. Продължаваше вътрешно да съзерцава мъртвешки бялата светлина изпод чаршафа и тъкмо като се унасяше в дълбок, безпаметен сън, когато думите „ти ми обеща“ се загнездиха в съзнанието й.
Събуди се със същите думи, които този път й звучаха подигравателно, но не успя да ги дешифрира. Главата й тежеше, опита се да се изправи. Беше тъмно, часовникът до нея показваше двадесет и два. Може би бе спала около два часа.
Последователно си спомни, че Джудит беше починала и че сега беше омъжена. Стана от леглото дезориентирана и тръгна с олюляваща се походка. „Нуждая се от Дерек“ — се въртеше единствено в главата й.
Беше неин съпруг, следователно трябваше да знае думите, с които тя щеше да се почувства по-добре. „Отсега нататък — мислеше си със замечтана усмивка — Дерек ще бъде до мен винаги, когато се нуждая от утеха.“
Отправи се към стаята му с вдървени движения. Чу тих шепот и помисли, Че Хартли Бюфорд вероятно е при него. Късно забеляза, че е само по комбинезон, и понечи да се върне за пеньоара си, но й се чу мек женски кикот.
— Направи го чудесно, скъпи — измърка Еми Пиърсол, — но не трябва ли вече да обърнеш малко внимание и на жена си?
Моника си спомни похотливата усмивка на Хартли към бюста на Еми с изблик на съжаление към бедната Нанси Бюфорд. Но този тук не беше Хартли, а Дерек.
— На жена ми? — изпръхтя. — Боже опази. Много скоро ми предстои да си губя времето само с нея. Исусе Христе, видя ли чувала, в който бе облечена?
Моника беше шокирана, стоеше като ударена с мокър парцал. Не желаеше да слуша повече, но краката й се бяха сраснали с цимента.
— Не можеш да предизвикаш симпатията ми, Дерек. Защо ти трябваше да тичаш след онази крава и да й се вържеш, като можеше да се ожениш за мен?
— Никой не ми предложи петстотин хиляди долара за теб, сладурче.
— Копеле! Нещастно копеле! Спомняш ли си колко малко ти трябваше да се откажеш?
— Вярвай ми, знам какво правя. Джудит ми каза, че трябва да се оженим, преди да умре, спомняш ли си? А аз се подсигурих, като най-напред подписахме брачния договор. Не ми се искаше онези акули, дето ми отпуснаха заема, да развалят хубавото ми лице.
Шокът на Моника се претопи в унижение. Джудит му беше платила, за да се ожени за нея.
— Не беше затънал с повече от петдесет хиляди, Дерек. Бих казала, че си направи едно прилично малко състояние.
Моника почти осезателно си представи ухилването на Дерек.
— Играем на хазарт, скъпа. Не забравяй, че си взех и богата жена. Както би казала Джудит, аз съм нейното семейство — единственото семейство, което й е останало.
Моника затрепери. Не знаеше от какво я болеше повече — от предателството му, от манипулациите на Джудит или от собствената си глупост.
— Със сигурност имаше нещо свръхестествено в Джудит — отвърна Еми озадачена. — Какво се криеше зад онази разправия с пръстена, между впрочем?
— Кой знае? Беше се побъркала на края.
— Не се ли страхуваш поне малко? Искам да кажа, че не изпълни нито едно нейно желание.
— Уплашен от какво? Злата вещица е мъртва, скъпа. Джудит не може да промени хода на нещата сега.
Моника побягна, коравосърдечните му думи звънтяха в ушите й. А самонадеяността му нямаше граници. Беше оставил вратата отворена и всеки можеше да го хване с Еми в леглото.