Выбрать главу

„Всичко свърши — помисли си с отчаяние. — Домът, децата, Дру. Вече не мога да се върна, делят ни повече от сто години.“

— Предупреждавам те, братовчедке — каза остро Дерек, — ако не подпишеш този документ, ще те застрелям.

Моника с ужас погледна към ръцете му с ръкавици и пистолета.

— Какво има? — попита и заотстъпва. — Ума си ли си загубил?

— Омръзна ми да ме тормозиш и да използваш парите на баща ми, за да ме караш да играя по свирката ти. Дошло ми е до гуша. Не подпишеш ли, ще те убия. Наистина ще го направя.

Моника поклати глава. Сега трябваше да се намира в кухнята и да приготвя вечерята заедно с Аби или — в горната стая и да учи Мъничето на четмо и писмо. Мъчейки се да преодолее отчаянието си, тя се обърна умолително към Дерек:

— Престани! Няма да отървеш затвора, ако извършиш убийство.

— Смяташ ли? Точно в момента Хартли е организирал вечеринка. Той и поне още двадесетина други ще свидетелстват, че не съм се отделял от тях през цялата вечер.

„Хартли Бюфорд“ — спомни си Моника. Беше най-добрият приятел на Дерек, нищо чудно, че винаги с нещо не го харесваше.

— Ние — поправи го Еми, пристъпи и застана до него. — Това алиби беше приготвено специално за нас двамата.

— Разбира се. — Той направи жест към Моника с оръжието си. — Така че, скъпа, бъди сигурна, накрая ще се окаже, че някой крадец те е застрелял със собствения ти пистолет. А може да бъде и някой слуга, когото си излъгала, купувайки нещо на вересия от него. Като се има предвид начинът, по който се отнасяш с бедните хорица, кой после ще ги обвини?

Ани повтори усмивката му подобно на папагал.

— Ако беше си останала сладка и сговорчива, все някой щеше да се заинтересува от смъртта ти. Но ти се превърна в най-злата вещица на Юга и всеки ще те помене със „Зън-зън, кучката най-после умря!“. Хайде, Дерек, застреляй я! Трябва да се връщаме на партито.

— Много си безчувствена, Еми, изменила си се. — Той протегна ръка със снопче документи и се усмихна по най-гальовния начин през живота си. — Поне можем да й дадем шанса да подпише новото си завещание.

— Каква полза? Ще извика своите адвокати и ще напише ново, а ние пак ще останем без пари. Не бъди завеян, Дерек, застреляй я!

В очите му блесна внезапна решителност от обидата. Преди да успее да протестира, Моника чу оглушителен гръм и усети в гърдите си изгаряща болка.

Зашеметена, падна като тухла на пода и заразглежда продължително разстилащото се червено петно по студения бял килим.

— Идиот! — извика Еми. — Къде ти е заглушителят? Поради шума, който вдигна, някой може да извика ченгетата.

— Никой не прави заглушители за глупавите малки дамски патлаци. Освен това, какво значение има? Няма да сме тук. Да се махаме!

— Не можем да напуснем, преди да сме се уверили, че е издъхнала. Казах ти да стреляш в главата, за да изглежда като самоубийство. Не можеш ли поне едно нещо да направиш като хората?

Моника се вкопчи в живота и фокусира вниманието си върху пръстена на ръката на Еми. Въобразяваше ли си, или наистина започваше да свети?

— Искам си пръстена — изстена, съзнавайки, че това беше единствената й връзка с миналото.

По ирония на съдбата се оказа и единствената й надежда за спасение.

— За нищо на света. — Еми го прикри с другата си ръка. — Сега е мой, както и всичко останало.

— Чудесно — скръцна със зъби Моника, опитвайки се да пренебрегне агонията. — Да се надяваме, че никой няма да те разпитва защо носиш венчалния пръстен на една убита жена.

Думите бяха отправени повече към Дерек, който отреагира веднага.

— Има право. Сложи й го обратно — изкомандва бързо. — Можеш да го вземеш по-късно, когато всичко отмине. Хайде, побързай. Искам да се махаме.

Еми изврънка нещо под нос, но се наведе и сложи пръстена на пръста на Моника.

И точно навреме. Животът постепенно угасваше в тялото й, а пръстенът засвети все по-ярко. Отново започна издигането, въртенето и язденето през времето.

„Дру!“ — извика мислено, сякаш той бе пътеводната й звезда.

Дру отвори с трясък вратата на колибата, готов да заплаши Рейчъл, но откри жена си неподвижна на пода.

Разтревожен, падна на колене пред нея, тъй като бе мъртвешки бледа. Грабна ръката й и я стисна, сякаш така можеше да пренесе топлината си в нейната студена и безжизнена плът.

Онемя от страх и започна да разтрива ръцете и лицето й. Беше неговото чудо, искрицата надежда. Божичко, обичаше я повече от собствения си живот!

Но тя не се помръдна. Трябваше да може да направи нещо. Порови из паметта си и си спомни дишането уста в уста, което тя приложи на Елизабет, когато се беше удавила. Някакво ЖСП или нещо подобно. Хвана брадичката й в ръце и опита да вдъхне собствения си живот на неподвижното тяло.