Моник усети, че се е установила на едно място и си помисли: „Виж ти, знаех си, че Зомби няма да ме изостави.“
Някакъв странен шум попречи на ликуването й и го притъпи, а след това, съвсем объркана, почувства агонизираща болка в гърдите си. Отвори очи и видя Еми Пиърсол да си играе с пръстена върху пръста си. И двете чуха звука на сирената на бързо приближаваща се кола.
— Полицията! — изкрещя Дерек и захвърли пистолета на пода. Оръжието се плъзна примамливо близко, но извън обсега на ръката й. — Съжалявам, скъпа, но излизам!
Еми опита да го последва, но Моник я сграбчи за китката. Чувстваше слабост и непрекъснато губеше сила, но не биваше да я пусне, преди да сложи другия пръстен на своя пръст.
По дяволите, беше толкова немощна, че й се стори, че джобът й е отдалечен на цял километър. Използва цялата си енергия, за да задържи стреснатата Еми. Воят на сирената рязко замря, след това се чуха стъпки по стълбата и чак тогава след напрягане на всичките си сили достигна джоба си.
Не можеше да повярва — вторият пръстен вече не беше там! Дявол да я вземеше тази Моник, и в това ли се бе намесила в миналото?
Моник отпусна китката на Еми и тя скочи на крака като пружина, но закъсня със секунди. Влезлият полицай я видя над тялото на жертвата, картината на престъплението не оставяше съмнения.
— Не бях аз — протестира тя, — а Дерек!
„Много добре — помисли си Моник, — двамата ще си отправят обвинения един към друг.“
Крайно време беше да напусне ненужното тяло на Моника. Тя се понесе извън и над него и потърси ново място, където да се установи. Обзе я паника, нямаше я нито Рейчъл да й помогне, нито змията да я придружи — отсега нататък оставаше съвсем сама. Около нея се заиздига тъмна пустота, която заплашваше всеки момент да я погълне цялата.
С жалък страх си спомни предупреждението на Рейчъл. Дали това бе началото на ужасната й смърт?
Изпищя. Усети, че страната на мъртвите я засмукваше. Знаеше, че този път щеше да умре завинаги.
— Това е Ники — изплака Мъничето. — Виж, усмихва се с очите си.
Моника се огледа, всички членове на семейството й я гледаха измъчени. Връхлетя я чувство на възстановена справедливост.
— Добре дошла вкъщи, мисис Самнър! — каза й прегракнало Дру и изниза пръстена от пръста й. — Този път остани завинаги тук!
Моника стоеше на верандата и наблюдаваше как Аби и Дарси се разхождаха бавно по алеята с клонестите дъбове и се отправиха към реката. Усмихна се. Запита се дали и те бяха открили магията на каменистото заливче. В такъв случай беше по-добре да побързат със сватбата си.
— Хванах те! — извика Мъничето и Моника погледна към перилата, където Елизабет бе хванала крака на брат си. — Ники, успях! Най-после мога да хващам Андрю!
Моника се усмихна и си спомни, че през първия ден, когато дойде, децата играеха на същата игра. Още тогава, като ги зърна, усети, че много скоро животът й можеше да стане райски.
— Браво, сладка моя — поощри тя момичето. — Може би отсега нататък вече няма да те дразни толкова.
— Ах, Ники, ти винаги взимаш нейната страна!
— Не е така. Тогава кой я накара да ти върне прашката вчера сутринта? Елате двамата. И ти, Стивън. Мисля, че настана време и тримата да ме прегърнете.
Момчетата ръмжаха и се оплакваха, но откакто заедно с Дру я изтеглиха на сигурно място, не възразяваха да я обсипват с милувки.
— Размишлявах и реших, че не желая повече да те наричам „Ники“ — възкликна момичето, докато я притискаше в обятията си.
Моника я погледна изненадано и леко обидена.
— Защо?
Мъничето сви рамене.
— Вече не е необходимо. Искам да те наричам „мамо“.
Елизабет погледна очаквателно към братята си. Стивън откликна:
— Ние също. — През това време Андрю кимна разсеяно. — Нека бъде така, ако нямаш нищо против.
Моника се задави от емоции и само поклати глава.
— Съгласна съм!
След като приключиха с най-важното за деня, Андрю посочи с ръка към алеята.
— Последният, който се изкачи на онзи дъб, е глупаво бебе!
Триото се понесе с крясъци, за да покатерят на дървото. Тя гледаше, преливаща от радост, и едва сдържаше сълзите си. Вратата зад нея се отвори. Без да се обръща, позна, че бе Дру. След съвместно прекараната нощ в колибата на Рейчъл между тях се установи здрава връзка.
Той я доближи изотзад и обви топлите си ръце около кръста й. По-късно, когато овладееше емоциите си и останеха сами в леглото, щеше да го зарадва с вестта за другото дете, което растеше бавно в нея.
— Унищожи ли го? — попита вместо това.
— Да. — Той положи брадичка на главата й и я притисна до гърдите си. — Сега вече можем да сме спокойни. Дневникът последва пръстена в реката.