„Около нас има истински мръсници“ — беше я предупредила Джералин. Какво ли щеше да каже, ако научеше, че Моника се е омъжила за най-големият мерзавец от всички тях?
Стигна коридора, скоро щеше да победи замаяността си, но не можа веднага да прецени накъде да тръгне. Несъзнателно, като сомнамбул, се понесе към стаята на леля си. Представяше си смътно, че трябваше да открие Джудит и да завърши започнатото.
„… Ти ми обеща!“ Споменът й се бунтуваше, но отлетя, когато вдъхна тежкия мирис на дезинфекциращо вещество. Пресегна се към електрическия ключ и внезапно ослепена от светлината на лампата, се убеди в истината. Нямаше никога вече да намери Джудит. Леглото й беше без дюшек, пластмасовата му повърхност бе студена и неприветлива също като моргата, в която може би беше положена в момента.
Моника го докосна, търсейки утеха, независимо че съзнаваше, че няма да я намери. Дори Джудит я беше предала в последните си жизнени мигове. Не беше направила нито един жест на привързаност, не бе казала нито една напътствена дума — беше й крещяла само: „Ти ми обеща!“
Моника отмести ръка. Нахлуха спомени за още едно противопоставяне край същото това легло. Представи си почти осезателно как Джудит се опита да надене пръстена на ръката й. „Обещай ми, че когато му дойде времето, я беше помолила, ще го носиш.“
Моника коленичи и потърси опипом под леглото, нощното шкафче и под бюфета в ъгъла, където беше намерила цигарите и ужасната черна книга. Докато търсеше, мълчаливо молеше леля си да й прости. Нищо чудно, че Джудит се бе разярила. Времето беше дошло, а Моника я бе изоставила морално.
Може би ликьорът бе виновен за замъгленото й съзнание. Още я правеше сънлива до такава степен, че едва се сдържаше да не положи глава на пода и да заспи.
С разтърсване пръстите й се удариха в сребърния кръг. Моника преглътна отвращението си и извади пръстена изпод бюфета. Независимо че бе замаяна и не го харесваше, бе длъжна да спази даденото обещание.
Въпреки това нещо отвътре я възпираше да сложи пръстена на ръката си. Трябваше да седне, и тя отиде леглото. Каза си, че е достатъчно да го поноси не повече от една секунда, само за да удържи на думата си. Заради Джудит, заради нейното семейство, единственото, което…
Спомни си грозния смях на Дерек, когато изопачаваше тези свети за нея думи. Заля я нова вълна на огорчение. Всъщност, тя беше тази, която употребяваше клишета, и поради това се бе подвела от усмивката му.
„Вярвай ми“ — беше й казал, и тя му повярва. О, само как я беше заболяло, като го чу да говори със същите думи на Еми.
Приседна на пластмасовата повърхност на леглото, усещаше студения допир през комбинезона си. Може би трябваше да му се противопостави. Но можеше да прояви злост, щом научеше намеренията й да не му позволява да управлява имението.
Изпита обладаващ я подтик да избяга, да отиде където и да било, така че никога повече да не го срещне отново.
Въздъхна дълбоко и огледа пръстена. Само ако беше възможно да бъде чародеен талисман и да й донесе вълшебни рубинени пантофки, които да я отведат далече! „Няма друго такова място като дома!“ — прошепна си тя, спомняйки си за мечтаното от нея семейство, и нахлузи сребърния кръг на пръста си.
Прониза я вледеняващ ток. Спомените й започнаха да се превъртат в обратна посока. „Пияна ли съм?“ — учуди се тя, като се сети как Дерек почти насила я беше накарал да изпие ликьора.
В дълбините на съзнанието й се надигна бавен, ритмичен припев, като че ли Джудит бе подела своята молитва. Съблазнителният зов я предизвикваше в отговор да се кърши и танцува. Миризмата на лекарства се разтвори в тежкия мирис на рохка земя, студената пластмаса я обгърна с топла, струяща сребриста светлина. Главата й стана по-лека и ефирна.
Част от сетивата й я предупреждаваха, че трябва да свали пръстена, но й се струваше, че ръцете й сега бяха отдалечени на хиляди километри. Почувства тялото си безтегловно и нищожно, докато се отдалечаваше от него. Летеше, носеше се все нагоре и нагоре…
Погледна надолу към стаята под себе си и там, на леглото, далечно и независимо от нея, видя тялото си. Смутена, опита да го достигне, но напевът я увличаше по-далече.
„Боже мой — помисли си тя, разпознавайки картината от многобройните филми, които беше гледала. — Може би умирам.“
Ето че отново сядам да пиша дневника си — аз, която трудно се свъртам на едно място. Но животът така ме е преизпълнил с радост, че не мога да задържа чувствата си само в мен.
Сигурна съм, че съвсем скоро Робърт Самнър ще ме поиска за жена. О, все още нищо не ми е казал, защото е твърде сдържан и официален, но е винаги готов да танцуваме заедно, а очите му не изпускат нито едно мое движение. Когато се замечтая, ми се приисква да бъде по-чувствен, джентълменските му целувки да ме карат да припадам, а не да се прозявам. Моята практичност, свойствена на потомките на галите, обаче ми повелява да се омъжа заради по-доброто положение в обществото, без да обръщам внимание на чувствата. По-късно бих могла да си намеря любовник, който да задоволи и тази ми потребност.