Според мен е добро предзнаменование, че моите родители и аз ще придружим утре Робърт до неговата плантация. Нетърпелива съм, разправяха ми, че Ривърз Едж е най-красивата сграда по поречието на Мисисипи, а може би и най-пищната. Зная, че ще се чувствам като принцеса в просторните му зали.
Разбирам, че размяната на чести и дълги визити е форма на развлечение в обществото на всички плантатори на Юга, но аз съм сигурна, че Робърт е много обезпокоен от предстоящата среща на нашите семейства. В такъв случай трябва ли да се затруднявам да ги запознавам, щом той не желае да се срещнат?
Реакцията на Сара Джейн е една дълга история сама по себе си. Радвам се, че й се налага да остане в града, тъй като плантацията Бел Монд на нейните родители е разположена само на половин час езда от Ривърз Едж. Беше ми заявила, че съм я измамила, като съм й откраднала Робърт, затова не желая да се върти около мен и да разваля с кухи фрази и горчиви гримаси отношенията ми с него.
Все пак ще ми бъде трудно на срещата ми със семейството на Робърт. Родителите му са починали, има по-малък брат и сестра — Дру и Абигейл, а те са свикнали от деца да бъдат господари на къщата си. Ще трябва да ги омагьосам с чара си, не мога да рискувам да се изпречат на пътя ми.
Рейчъл ще остане с мен в Америка. Настоявам за това въпреки протеста на моите родители, тъй като не мога да я изоставя на родния й микроскопичен остров. От друга страна, бих желала да я възнаградя за нейните любовни настойки, с които много ми помогна да си подготвя блестящо бъдеще. Мисля и че ще е по-разумно да я задържа под ръка, уменията й в магията може пак да ми потрябват.
В края на краищата никой не знае какво му е предопределило бъдещето.
Въвлечена от бавния, управляващ я ритъм, сякаш всмуквана от прилива и отлива, Моника се отдаде на хилядите приятни усещания, които бомбардираха сетивата й. Обгърна я звучене на псалми. Ниските, гърлени гласове ставаха все по-настоятелни и съблазняващи. Нежният дъх на цветове, на джинджифил отстъпи на благоуханието на букет от екзотични подправки, а след това — на мириса на силен, прелъстителен мускус. Отвори устни и опита от всички аромати, които след това я възнесоха. Кожата й се докосваше до кадифе, което се превърна в пух, и накрая — в горещи груби ръце. Движението нагоре и надолу в ритъма на псалмите Моника оприличи на яздене на отдавна забравено, първобитно създание. Част от нея се наслаждаваше на дивите еротични усещания, но другата й половина се отдръпна. „Стига! — извика мислено. — Искам да спреш! Веднага!“
Движението спря като отпусната пружина и духът й с разтърсване се върна в тялото й. Бавно осъзнаваше, че повърхността, на която лежеше, бе студена и влажна, а псалмите не бяха нищо друго освен монотонно жужене на насекоми над главата й.
Пое дълбоко дъх, това й вдъхна сили. Въздухът беше друг — по-свеж и по-чист, въпреки нюанса на тежък мирис от рохка почва.
Отвори очи и запримига от ярката слънчева светлина. „Това дървета ли са?“ — помисли дезориентирано. Колко много кипарисите приличаха на стари вещици, прегърбени над възлестите си корени. От клоните с наметки от испански мъх висяха нежни ластари!
Бавно се огледа. Лежеше в яма, изкопана на хълм в средата на едно блато. Около нея бяха пръснати листа, които образуваха саван над нея. „Това моят гроб ли е?“ — запита се тя с внезапна тръпка.
Спомените я връхлетяха — как се унесе, ликьорът, който й поднесе Дерек, измяната му. Поизправи се и издърпа брачния пръстен от пръста си.
Една ръка я хвана за китката изотзад. Обърна се стресната и видя коленичила до нея негърка. Изглеждаше угрижена и може би не по-малко смутена от Моника.
— Какво стана? — попита я тя с непознат акцент. — Да опитаме ли отново?
Моника поклати глава, но беше толкова замаяна и объркана, че не разбра въпроса. По всичко изгледаше, че жената я познава, но странният изговор и окъсаните старомодни дрехи не й помогнаха да си я спомни. Моника се изправи и понечи да я обсипе с въпроси, но особено чувство на лекота обхвана тялото й. Може би се бе разболяла от диабет? Какво ли беше сложил Дерек в ликьора?
— Моник! — Викът се чу отдясно, зад дърветата. Беше мъж, изключително ядосан и повтаряше името й, докато няколко секунди по-късно не се появи на открито. Изобщо не се усмихваше. Изглеждаше бесен от ярост.