Моника преглътна със свито гърло и скри пръстена в джоба си. Направи крачка назад и негърката пак я улови за ръката. Очакваше нейното: „Да опитаме ли отново?“, но дали имаше предвид Моника или Дерек — основателно можеше да се запита какво й бяха направили.
Погледна ложето си. Напълно приличаше на гроб. Може би бяха опитали да я отровят с ликьора? Или Дерек просто я беше упоил с надеждата, че влажният нощен въздух на блатото ще я довърши? „Жена ми е обезумяла от скръб по току-що починалата си леля“ — би заявил той с ангелско изражение на лицето, като междувременно обмисля как да пропилее наследството й. Толкова по-зле за нея, щом не му е направила услугата да умре.
— Изгубих два дни да те търся — издекламира Дерек, като се приближи, — вместо да работя. — Като че ли беше работил и един ден в живота си!
— Не се приближавай! — изкрещя му насреща Моника и се откъсна от негърката. — Кълна се, че ще извикам полицията, ако се наложи! — Той спря със зяпнала уста, сякаш й беше поникнала нова глава. — Може би едно време бях прекалено наивна, за да вярвам, че ме обичаш, но сега очите ми се отвориха. Искам развод, Дерек! Можеш да задържиш гадните си петстотин хиляди долара, но ако не си отидеш незабавно, ще разкажа на всички как си опитал да убиеш жена си. — Пое дълбоко дъх, цялата трепереше вътрешно. Тези предизвикателни думи бяха най-смелата й реч през живота й. Не би се учудила, ако опиташе да я удуши със собствените си — ръце. Но за нейно пълно изумление Дерек се обърна към негърката:
— Какви ги бръщолеви тя, Рейчъл? Кой е този Дерек? И какво общо има това с някакво убийство?
— Беше болна, господарю Дру — отговори жената, подбирайки думите си, докато изучаваше внимателно Моника с поглед. — Мис Моник си удари главата и не може да си спомни миналото. Дойде при мен да й дам лечебна отвара.
Моника се залюля, сякаш земята се разтвори под нея. „Господарю Дру?“ Почувства глождене в стомаха. Учуди се къде ли са се дянали обичайните му спортни шорти и фланелката. Дори и насила не можеха да го облекат с тези някога сини вълнени панталони и бялата памучна риза с оръфани маншети и яка.
Тя също не беше за ревю. Листата и калта бяха декорирали роклята й. Нейната дълга до петите рокля. Не беше кринолин и липсваха една или две фустанели, но тя разпозна модната линия — беше яркото кехлибарено-червено на стилиста О’Хара.
„От карнавал ли се бяха върнали?“ — Тръсна глава, за да се отърси от замаяността си. Защо не можеше да си спомни?
— Знаем, че не желаете да ме посещава в блатото — говореше Рейчъл зад нея, — но вие бяхте в града и тя нямаше към кого да се обърне.
— Не съм глупак, Рейчъл, и престани да се държиш с мен като такъв.
— Не, не, господарю Дру. Мисис Моник е болна, не… не е на себе си. Моля ви, нека остане тук с мен, докато оздравее.
— Това може да стане и вкъщи, като лежи в собственото си легло.
Моника гледаше продължително към Дру и се убеди, че не е в никакъв случай Дерек — наистина го виждаше за първи път. Чертите му бяха по-груби и по-остри, сякаш издялани от скала. С външността си от гордата брадичка до решителния блясък в очите внушаваше уважение към себе си. Дерек носеше усмивката си като разпознавателна значка, а неговият двойник непрекъснато гледаше навъсено.
„Истинска палячовщина, също като в сън“ — да, само така може да се нарече случилото се. Тя бе сигурна, че сънува.
— Ела с мен, Моник — излая той, обърна се с гръб и тръгна, очаквайки тя да го последва. — Загубих достатъчно много време.
Моника не изпитваше никакво желание да ходи където и да било с този разгневен мъж, особено щом изглеждаше като близнак на вероломния й съпруг, но като хвърли поглед към плитката яма, прецени, че едва ли ще е по-добре да прекара нощта тук. Очите на Рейчъл бяха студени и черни, й напомниха предсмъртния поглед на Джудит — същата ненавист и безчовечност. По-добре би било да посрещне съдбата си „у дома“, отколкото при Рейчъл.
Последва Дру, скърцайки със зъби. Дългите му ядосани крачки показваха, че е забравил както усилието, с което тя се бе изправила, така и нейното изтощение или женска природа. Моника не знаеше от какво се възмущава повече — от некавалерското му отношение или от тежката си рокля. „Ако трябваше да си мечтая за миналото — мислеше си тя с раздразнение, — защо не попаднах в шейсетте години от нашия век, когато са се носели миниполи?“
Спъваше се в шубраците, въпросите й се множаха. Искаше да попита ескортиращия я кой беше той, коя беше тя и къде се бе озовала, но неизменно начумереното лице ясно показваше, че той беше на косъм от това да й откъсне главата. „Нека засега се наслаждава на каменното си мълчание“ — реши тя; щеше да изчака да се установят някъде.