— Чичо Дру! — извикаха в един глас децата веднага щом го съзряха, и го наобиколиха. — Върна се пак при нас!
— Доведох майка ви — отвърна им безизразно той. Усмивката на Моника угасна, когато към нея се обърнаха трите нетърпеливи лица заедно със навъсения му поглед. „Колко лошо е, че ме сбъркаха с тяхната майка, но защо е тази недружелюбност?“
— Не мога да си представя какво се е случило — опита се да обясни, — но в действителност аз съм Моника Райън и живея в Ню Йорк. — Децата останаха като поразени от гръм и погледнаха към Дру. Аби продължаваше да я наблюдава бдително, но вече и с любопитство. — Събудих се в блатото — усмихна се на Аби с надеждата, че поне тя ще я разбере — и нямам представа как съм се озовала там.
Дру сви рамене.
— Рейчъл заяви, че си е ударила главата и е загубила паметта си.
— Нямам проблеми с паметта си — възпротиви се остро Моника. — Ще ви бъда благодарна, ако спрете да разговаряте за мен така, сякаш не съм тук. Не познавам Моник, но ако само ми позволите да се свържа по телефона, ще изясня веднага нещата.
— Телеформа ли? — попита Аби, всичките пет лица я гледаха с недоумение.
— По телефона. Разбирате ли, избираш номера, свързваш се и след това говориш… — Моника спря на половин дума, погледна към покрива и не видя никакви жици. Нямаше нито телефон, нито електричество, нито сателитна телевизия.
Дру поклати глава и я хвана за ръката.
— По-добре да я сложа да спи. Аби, измий и преоблечи децата, преди да е пристигнал преподобният Байърз. Бог знае какво ще направи, ако намери Моник в това състояние.
— Почакайте… — Моника се опита да протестира, но той вече я завлече във вътрешността на къщата.
— Коя е тази дама? — чу момиченцето да пита Аби. Моника изпита желание да разговаря с детето, но Дру я дърпаше през приемната. Отбеляза си наум бегло и с ликуване, че мраморните плочки бяха изчезнали и че издрасканият дъбов под е на мястото си. Ако се излъскаше и намажеше с паркетин, превъзходното твърдо дърво щеше да блесне.
Дру не й даде възможност да огледа мебелите, изоставени без грижа по аналогичен начин, но както я теглеше по стълбата нагоре, тя успя да забележи, че колонките не са боядисани с онази ужасна бяла боя и че биха изглеждали по-добре, ако се полираха. Полилеят беше изчезнал, а също и всички подобрения, които бе направила Джудит — може би стрелките на часовника на времето се бяха върнали назад.
Но ако се намираше в миналото, то как, по дяволите, се бе озовала там? Спомни си за пръстена, скрит дълбоко в джоба й, и за желанието си да той да действа като чародеен талисман. Едно потропване на вълшебните пантофки беше достатъчно да се озове в страната на чудесата. Само един господ знаеше дали беше замесено още нещо или още някой. Децата, семейството и домът бяха всичко, от което се нуждаеше. От мозайката липсваше само още една важна част — съпруг, който да я обича. Дру я натика в стаята на леля й.
Обстановката приличаше на тази преди болестта на Джудит — дух на френски провинциализъм и меки пастелни тонове. На Моника не й харесваше тук навремето, а сега почувства истинско неудобство.
— Предпочитам да не оставам в тази стая, ако не възразяваш — помоли се тя.
— Не започвай пак отново. — Беше вече на прага, гласът му звучеше уморено, но тя не можа да сбърка вибриращите метални нотки. — Опъна ми нервите до скъсване. Ако бях на твое място, щях да се изкъпя, да облека чисти дрехи и да си легна.
— Е, добре, но ти не си аз. И дори аз не съм аз. — Съзнаваше, че бръщолеви глупости, но имаше нужда да се изкаже. — Искам да кажа, че не съм познатата ти Моник. Казвам се Моника, Моника Райън. И искам да си отида вкъщи.
— Не зная каква игра започваш — той стисна устни, — но нямам време за нея. Особено щом преподобният Байърз ще дойде всеки момент.
— Престани да ми викаш. Аз не съм виновна, че този човек ти създава главоболия.
— Не си ли? А тогава кой го нарече плешива крастава жаба? На твое място също не бих се омъжил за него, но трябваше ли да се подиграеш с предложението му за женитба? — Прокара ръка през косата си, жест, който бе забелязала у Дерек хиляди пъти, но Дру изглеждаше истински ядосан. — Не осъзнаваш ли, че ситуацията не е за смях? — Вече кипваше. — Човекът твърдо е решил и се е заел да те заклейми като майка, неспособна да се грижи за децата си.
— Неспособна? — помисли си Моника на глас. Учуди се как някоя жена би могла да пренебрегне тези мили деца на верандата — Да не мислиш, че аз…
— Опитвам се изобщо да не мисля за теб, Моник. Спомни си за това как се престорихме, че се женим, само за да принудим Байърз да не отведе децата. По-скоро бих те погребал, отколкото да ги вземе някой!