— Много бих искала да ти помогна, но не принадлежа на твоето време. — Моника не искаше да й дава надежди. — Имам си мой дом… и свой живот.
— Моля те, остани! — примоли й се детето. — Поне докато се науча да чета онази книга.
— Каква книга?
— А, нищо! — Момичето внезапно се напрегна и отстъпи към вратата, като се огледа през рамо. — Някаква вехта глупост. — Погледна умолително към Моника с широко отворени очи. — Ще останеш ли за малко? Моля те! Ще бъда най-прилежната ученичка, която си имала някога.
— Обзалагам се, че би било така. — Моника се изправи. Искрено съжаляваше, пръстенът пареше в джоба й. — Проблемът е в това, че дори и да исках да остана, може би няма да мога. Не зная как попаднах тук, така че откъде мога да бъда сигурна, че няма да изчезна пак?
Русите къдрици чак подскочиха, когато момичето разтърси отрицателно глава.
— Зная как си дошла тук. Аз те пожелах.
— Ти ме пожела?
— Аха. И никога няма да пожелая отново да си идеш.
Моника не можа вътрешно да се съгласи, но дали самата тя имаше по-добро обяснение?
— Не разбирам. Защо е трябвало да ме пожелаваш?
— Нуждаем се от истинска майка, която да ни обича и да ни създаде семейство. И която да направи така, че чичо Дру да се усмихва пак.
„Той се нуждае от мен“ — помисли си Моника, като си спомни мимолетната му усмивка, когато беше погледнал към дома си. А две секунди по-късно самата тя щеше да го прегърне в желанието си за интимен контакт.
— Забравяш едно нещо — заговори на момичето, но сякаш убеждаваше себе си. — Чичо ти не ме харесва много.
— Ще те хареса. Само ще пожелая това.
Моника се засмя от все сърце. Момичето й върна усмивката и се хвърли в ръцете й, като почти я събори на земята.
— Стивън казва, че съм толкова жестока, че не би трябвало даже да живея, но почувствах нужда да се сгуша в теб. — Изкиска се и я пусна. Озърна се назад към вратата. — По-добре е да отида да си сменя дрехите. Чичо Дру не ще преподобният Байърз да ме нарича пак „оръфана кифла“.
Момичето бързо си тръгна, което Моника си обясни с гнева на Дру. Тя също по-скоро бе готова да извърши убийство, отколкото да позволи да й отнемат това скъпоценно дете.
— Почакай — извика след него. — Не ти зная името.
— Елизабет.
— Чудесно е! А имаш ли си прякор? — Детето явно се озадачи и му обясни: — Разбираш ли, галено име, което е твое и ничие друго.
Елизабет вдигна вежди, а след това лицето й просия.
— Сигурна съм, че можеш да измислиш и да ми го кажеш.
Вратата се затвори и Моника остана сама в стаята, усмивката й бавно се стопяваше. Думите на детето звучаха толкова искрено, толкова правдоподобно! „Не искам да си отиваш!“ — би настояла, ако можеше, Моника.
Съвсем неочаквано й се прииска да й повярва. Тази къща, децата, семейството и, разбира се, Дру — с това всичките й мечти се сбъднаха.
С неудобство си спомни, че каза абсолютно същите думи и на Джералин. Ако приятелката й сметнеше, че Дерек изглеждаше прекалено добър, за да бъде истински, то как би коментирала неотразимия чар на Елизабет и нелошия външен вид на чичо й. Сигурна беше, че Джералин би й се присмяла, че се е замечтала или полудяла, че това е някакво ненормално психическо отклонение, с което се опитва да компенсира предателството на Дерек.
Разхождаше се безцелно из стаята и мислено проследяваше действията си преди случката. Легна на леглото, не — най-напред намери пръстена. Потърси го в джоба си и се разположи на мекия пухен дюшек. След това си спомни как се възнесе все по-далеч от тялото си. Наистина ли беше умряла? Или само бе преминала в една по-различна действителност?
Схвана, че грозният сребърен пръстен със злите преплетени змии е променил живота й в момента, когато го сложи на пръста си. Може би наистина беше чародеен талисман? Беше си пожелала по-добро съществувание.
„Ела си у дома!“ — чу шепота на Джудит с неизбежния довод така ясно, сякаш бе до нея. Някой ден трябваше да се върне. Държеше пръстена до пръста си и събираше кураж да го надене.
„Но домът е там, където е сърцето!“ Прехапа устни. Беше полудяла. Можеше ли да предпочете този приказен свят пред реалността? Пое дълбоко дъх като пред гмуркане и се накани да надене сребърното колело на пръста си. В този момент зърна отражението си в цял ръст в огледалото насреща.
Гледаше я напълно непозната жена. Моника зяпна от учудване пред чуждото лице, кожата беше толкова нежна и мека в сравнение с предишната. Поглади дългата, гарвановочерна коса. Поклати глава, но непозната се движеше синхронно с нея. Изправи се, и отражението стана на крака.
„Това не съм аз!“ — прошепна на образа си от огледалото, като подчертаваше движенията на устните си, и се доближи плътно до него. Червените, пълни устни отговориха с мимика на всяка дума.