Прокара трепереща ръка по елегантния си нос и се разчувства. Завъртя се пред огледалото и чак сега разбра защо се чувстваше така лека. Не беше болна от диабет, нямаше излишно тегло. Беше и красива, и стройна!
Опипваше новото си тяло на хиляди места и се щипеше, за да се увери, че не сънува. През целия си живот лелееше да изглежда така. Непрекъснато животът й даваше примери — най-напред с Джудит, а след това и с момичетата от училище — красивите обираха каймака. Още от най-ранна възраст научи, че ако си привлекателна, не е необходимо да се изявяваш — околните щяха да те забележат и да се опитат да те харесат такава, каквато си.
По някакъв чудноват жребий на съдбата беше станала точно такава. За първи път в живота си се огледа в огледалото и повярва, че някой може да й отвърне с обич.
„Дерек вероятно ме е отровил — реши тя. — Със сигурност съм умряла и съм се възнесла на небето.“
„Не, не съвсем!“ Имайки предвид омразата на Дру и предстоящата среща с преподобния Байърз, това беше по-скоро периферията, някакво чистилище, където трябваше да докаже дали притежава необходимите достойнства.
Спря се, погледът й падна на пръстена в ръката. С какво бе заслужила невероятния си късмет? Дали да го сложи пак на ръката си? Дори не беше неин.
Почувства вина: „Това лице… тази съдба… не бяха ли предназначени за Джудит?“
„Но тя е мъртва — си спомни сърдито. — И нека не забравям как плати на Дерек, за да се омъжи за мен.“
Беше може би единственият й шанс в живота, щеше да изглупи, ако не се възползва от него. А искаше ли да прекара остатъка от живота си винаги и само на ръба на щастието, да стои на самия край на небесните селения и да съзерцава, но да не вкусва от неземното удоволствие?
С мисъл за горещото желание на Елизабет и изпълнената с копнеж усмивка на Дру, когато гледаше втренчено към дома, Моника прецени, че с малко късмет и с много усилия някой ден ще може да направи това място свой собствен Рай.
Може би трябваше да се бори на живот и смърт? Но какво от това! Ривърз Едж, децата, семейството, Дру… Струваше си усилията, ако семейството ти беше Самнърс.
Изправи рамене и с твърда стъпка се приближи до бюфета, пусна пръстена на пода и го срита силно и надалеч.
„Нека стои там — реши тя, — за да не го виждам и да не си спомням за него.“
Дру почти тичаше надолу по стълбата и тихо ругаеше. Само ако можеше да уталожи гнева си така бързо, както изтъркваше мръсотията от тялото си. Нямаше време за глупости — работеше по двадесет и четири часа на денонощие.
„По дяволите тази Моник! Като че ли единствената й грижа е да ми съсипе живота!“ Като стигна най-долното стъпало, се спря и погледна начумерено парадната врата. Благодарение на новата му жена преподобният Байърз щеше да почука всеки момент — отритнатият ухажор настоятелно търсеше отмъщение.
Ако Моник не му беше отказала навремето, събитията щяха да се развият по много по-благоприятен начин. Дру се бе принудил да се ожени за нея, за да докаже, че децата имат подходящо семейство и дом. Но сега се чувстваше безпомощен, като хванат в капан, така, както някога в затвора: животът му с Моник щеше да бъде истински ад.
Чу навън да спира файтон и се окопити. Следващият половин-един час нямаше да бъде от най-приятните.
Благият глас на преподобния обикновено ставаше тънък и писклив, когато биваше разстроен, а точно това щеше да се случи, щом узнаеше за сватбата им.
„Ах, по дяволите, веднъж да свърши и да забравя всичко!“ — Дру отвори с трясък вратата точно в момента, когато човекът се готвеше да почука. В продължение на една дълга секунда двамата гледаха втренчено в безполезния юмрук на преподобния, докато Байърз най-после кротко отпусна ръка.
— Капитан Самнър, каква изненада. Мислех, че… сте… Бях информиран, че сте заминал за Ню Орлийнз.
— Съжалявам, че ви разочаровам.
— Да, добре…
— Добър ден, капитан Самнър — прибави женски глас отзад и Байърз се отмести. — Старша сестра Мириъм Хардуедър от сиропиталището — каза надменно и подаде ръка.
Дру се здрависа. Цялата й външност, от посивялата коса до бозавите й дрехи, внушаваше недостъпност, но нещо в мимолетната й усмивка го накара да се отпусне. „Може и да е сурова — помисли си той, — но ще бъде справедлива.“
— Заповядайте! — Въведе ги в гостната. Байърз душеше презрително с ястребовия си нос овехтялата мебелировка. Моник беше назовала нещата с истинските им имена: този мъж беше действително една плешива крастава жаба.