„Днес недостатъците му не са на дневен ред“ — напомни си Дру. От изключително значение беше да го убеди, а също така и старшата сестра Хардуедър, че нямаха основание да разтурят семейството му.
Посочи им с жест единствените свестни столове в стаята. Тъмномахагоновите им облегалки бяха твърди и неудобни, но поне не се клатушкаха като останалите, чийто златист брокат беше толкова износен, че пълнежът прозираше отвътре.
— Чувствайте се като у дома си — каза на гостите си, като опита да отклони Байърз от заниманието му да разглежда дупките по килима. — Ще извикам децата.
— Няма нужда. — Байърз помнеше добре целта на посещението им и се разположи важно с пуфтене. — Може да се окаже, че приказките ни не са подходящи за малките им уши.
Не успя да довърши, децата вече летяха надолу по стълбите. На последното стъпало Стивън забави, с което принуди следващите го да се изравнят с него. Дру сподави усмивката си при опита им за тържествено представяне. Ако не друго, то поне бяха добре възпитани.
— А, ето ги. — Избута децата напред. — Да ви представя моето семейство: Стивън, Андрю и Елизабет.
За негово голямо облекчение момчетата направиха добре отрепетираните си поклони без грешка, а момичето, тази малка артистка, изпълни реверанс така, сякаш се гмурна пред Техни царски величества, а след това отстъпи и хвана Дру за ръката. Дру й вдъхна увереност, като я стисна за ръката.
— Деца, вече познавате преподобния Байърз. А това е мисис Хардуедър от сиропиталището.
— Мис Хардуедър — поправи го Байърз, но забележката му предизвика гримаса у компаньонката му. — Деца, бъдете така добри да ни оставите. Ще разискваме сериозни теми с вашия чичо.
Елизабет поклати отрицателно глава.
— Вече не ни е чичо, а татко.
Байърз поклати глава с престорена симпатия.
— Точно от това се страхувах най-много. Клетници, принудени да живеете без любов и привързаност, прехвърляте чувствата си на първия срещнат. А той, бих добавил, се оказа ненадежден с това, че ни беше напуснал до неотдавна.
Дру се наежи. Единствения път, когато напусна, отиде в армията през войната. Сега на свой ред Елизабет стисна ръката му.
— Но чичо Дру не стана ли наш татко, когато се ожени за мама?
— Ожени ли? — Байърз почервеня от гняв, изглеждаше така, сякаш е получил удар и ще експлодира след малко.
Дойде време и Дру да се включи в представлението.
— Моля ви, простете ни, преподобни отче. Моник и аз желаехме да присъствате на сватбената ни церемония, но се оказахме в града, епископът ни благослови и ние не можахме да ви изчакаме.
— Но вие… защо…
— Какво не е наред? — Изненадана, мис Хардуедър стрелна Байърз с очи. — Чудесна новина. Вие сам казвахте, че женитбата е средство, с което ще се осигури бъдещето на децата.
„Дали Байърз се е надявал да принуди Моник да се омъжи за него? Осуетяването на такива планове би могло да направи опасен всеки мъж — помисли си Дру. — Може би сега ще е още по-непреклонен и отмъстителен.“
— Не можете… — Погледът му блесна, преподобният преглътна шумно и продължи: — Не можете да ме убедите, че децата са щастливи от този развой на събитията.
Момчетата се притиснаха до Дру и демонстрираха своето единодушие.
— Много сме щастливи — каза яростно Елизабет, — и обичаме нашия нов татко.
— А какво става с Мон… т.е. с мисис Самнър? Защо не дойде при нас да сподели тези „радостни“ новини?
— Много й се искаше лично да ви разкаже, но късмет — тази сутрин се разболя и досега още не е станала от леглото.
— Така ли?
На Дру се прииска да му смачка самодоволния фасон.
— Особено държеше да ви информира, че продадохме къщата в Ню Орлийнз. Отсега нататък нейният дом е тук, в Ривърз Едж, с децата и с мен.
Беше репетирал речта си много пъти, но въпреки това се почувства неловко. Можеше ли да накара Моник да изиграе своята роля? Малко вероятно, особено ако се вземеше предвид как тя се противопостави на продажбата. А две минути след като тръгна за града, тя се бе завтекла при Рейчъл в блатото.
Не можеше да я пази ден и нощ, тъй като цялата работа на стопанството лежеше на раменете му, но очевидно някой трябваше да полага грижи и за нея. Иначе беше непредсказуема и можеше да очаква всичко от нея.
Сякаш в потвърждение на думите му се чу шумолене на коприна. Позна дори без да се обърне, че Моник е застанала на вратата.
Мина плавно през стаята, като концентрира вниманието на всички с привидно невинната си усмивка. Дру не отгатна какво е намислила и изпита безпокойство. Познаваше я добре, тя имаше лице на ангел и душа на вещица.
Мина покрай него, като влачеше края на роклята си, облъхна го едва доловим мирис на магнолия. Успя само да се въздържи да не я удуши на място. Погледна го и му намигна.