— Къде е сестра ти?
— Да — попита и Байърз в желанието си да ги хване натясно и вирна нос, — къде ли е Абигейл?
— Готви в кухнята. — Дру пропусна да каже, че тя не пожела да вземе участие в играта на котка и мишка. Би поддържала Дру до края на живота му, въпреки че не одобряваше избора му при женитбата. Според нея би било по-добре децата да растат отделени от майка им.
— Били сте болна. — Байърз промени темата и се обърна към Моника със сърцераздирателен хленч. — Но бих казал, че изглеждате великолепно.
Думите му бяха бедни, за да опишат външността й. Откакто Дру я беше оставил в стаята й, тя беше оползотворила добре времето си. Косата й беше разделена на две по средата и вдигната нагоре и настрани с тъмнорозови панделки, беше с пленителни къдрици, откриващи ушите й и подчертаващи неотразимия чар на нежните й скули. Поразително приличаше на Елизабет, но по женски излъчваше невинност и загадъчност — истинско въплъщение на предвоенната идилия, когато момичетата изглеждаха като крехки кукли, които трябва да се глезят и защитават.
Роклята й имаше същия цвят като панделките и изглеждаше невероятно как съчетава скромността и предизвикателството. Прикриваше всяка нейна по-особена част на тялото, но в същото време някак си концентрираше вниманието на Дру точно върху тези места. Коприната обгръщаше бедрата й и го хвърляше в умозрителни фантазии. Другите жени бяха изоставили кринолина, но Моник несъмнено искаше всеки в стаята да се възхити на дългите й прелестни крака.
Тя го погледна право в очите и дъхът му секна. Дали се осмеляваше пред всички да му напомни как краката й се обвиваха около неговите? „Дявол да я вземе!“ — не можа да премахне напрегнатостта в слабините си.
С какво беше виновен, че тя бе влязла под кожата му? Той не можеше да мисли единствено за себе си, а трябваше да мисли и за братовите си деца. Робърт би очаквал от него да се грижи за тях, а това беше най-малкото, което можеше да направи.
— Чувствам се малко неразположена — каза Моник задъхано и се отправи към единствения останал празен стол. Седна и засия в усмивка към посетителите.
Ефектът би бил поразителен, но Дру забеляза как пръстите й нервно потрепваха по облегалката и си играеха с пълнежа, който прозираше отвътре. Това го раздразни — трябваше ли да привлича вниманието върху парцаливата стая и още по-дрипавата къща?
Усмивката и падна на Елизабет. Сякаш с това й отправи покана, детето изтича и скочи в скута на майка си.
Дру остана като треснат от гръм, учуди се какво ли се крие зад тази невероятна проява на обич. Съвсем наскоро, миналата седмица, Моник се скара на Елизабет просто задето уморена се бе хванала за полата й.
Още по-изненадващо Елизабет чувстваше удоволствие да седи там, след като в миналото винаги бе избягвала майка си. Или и двете бяха изключителни артистки, или бяха установили някакви неочаквано добри връзки. Дру се нервира в очакване каква дяволия ще направи вещицата.
Моник погали детето по главата и се обърна към гостите:
— Надявам се, че не ви изглеждаме нетактични, но Елизабет и аз бяхме разделени за няколко дена и все още нещата около нас не са се уталожили, нали, любима? — Отново последва мълчаливо съгласие и детето ентусиазирано кимна с глава. — Имам такива големи планове за децата. От утре ще взимат уроци. Време им беше да се научат да четат и смятат, не мислите ли?
— Това време отдавна е минало, ако питате мен. Трябва да ви предупредя, мисис Самнър, че няма да ме видите вече около тях да ги обучавам.
Тя погледна Байърз с усмивка, която би разтопила и камък.
— Никога не бих си и помислила да ви се натрапвам. Имах предвид, че аз ще им преподавам.
Елизабет я прегърна спонтанно с бурна радост, но още по-учудващо бе да се види как Моник отвърна на жеста й. Картината напомняше за Девата и малкия Исус. Дру усети старото познато бодване в гърдите си. Беше непоправим, неизлечим романтик — винаги търсеше израз на неподправена любов.
„Такава беше Моник в началото“ — припомни си той. Сега не можеше да познае къде свършваха чувствата и къде започваше безкрайната й игра.
— Време е да си тръгваме — надигна се мис Хардуедър. — Убедих се, че сме излишни тук.
Инатът на Байърз го накара да остане седнал, със скръстени пред гърдите ръце.
— Можете да преметнете всеки друг, но не и мен. Бях тук, вие си спомняте, когато затворихте децата по техните стаи, за да забавлявате онази американска паплач.
Моника прехапа устни, пусна Елизабет на земята и се изправи до Дру.
— Преживях войната много мъчително, както и всеки един от нас — каза тя с тъжна усмивка, като се обърна към старша сестра Хардуедър, — но сега всичко приключи й кълна се, няма никога пак да липсвам на децата си. Освен това имам чудесен нов съпруг, който ще ми помага. — Сложи ръцете върху раменете на Елизабет и замълча със срамежлива усмивка, предназначена за Дру.