Той схвана намека и въпреки че се понасили малко, постара се да продължи:
— Мисля, че жена ми искаше да каже, преподобни отче, че ви молим за още една възможност да започнем отначало.
Моника го погледна в очите. Когото болката от бодването схвана гърдите му, Дру почти се предаде на изкушението от близостта им. Насила отмести поглед. О, беше чудесна до такава степен, че почти се опияни от вярата в думите й.
— Съвсем благоразумна молба — отбеляза мис Хардуедър. — Мисля, че можем да считаме проблема за решен, нали, преподобни? — Изгледа го продължително, докато той с неохота също стана на крака.
— Безпокоях се за благоденствието на децата. Няма да се успокоя, докато не се уверя, че имат подходящ дом.
— Ще имат прекрасен дом — каза Моник с жар. — Готова съм да умра, за да им го осигуря.
Дру усети, че тя прекали и трябваше да спре. Дори мис Хардуедър не би повярвала на по-смело твърдение. Изпрати посетителите си, тъй като трябваше да се отърве от тях, преди Моник да е развалила всичко.
Децата използваха случая да избягат, като се прескачаха едно друго в гонитбата си нагоре по стълбата. Байърз поклати неодобрително глава.
— Остави децата на мира — каза му меко Дру. — Не те са причината за гнева ти.
Байърз изправи рамене, но не даде да се разбере, че е чул. „Ще ми създава ядове пак — помисли си Дру и затвори вратата след него. — Явно още не се е отказал.“
Неочаквано Моник продължи гласно тази тема.
— Още не е приключил, нали? Възнамерява да се върне?
— Учудваш ли се? — отвърна й рязко. Колко нагло от нейна страна беше да се прави на невинна, след като беше единствената причина за идването на мъжа. — Мислиш ли, че представлението, което изнесе, го е убедило? — Тя примигна също като ранена кошута и Дру малко уталожи раздразнението си. — Изигра пиеса, която би могла да подведе добросърдечната старша сестра Хардуедър, но не и мен — дългогодишния зрител.
— Значи излъга пред тях? За новото начало? — сведе поглед.
— С теб? — изсмя се, горчивината заседна като буца в гърлото му. — Вече съм получил своя урок.
— Знаеш ли, може и да съм се променила — вдигна страстен поглед — и да съм… нов човек.
— Е, да, и аз съм се променил. Не съм вече онова лековерно момче, готово да повярва на всяка твоя лъжа. Не зная дали е така, но ми се струва, че си намислила нещо. Отсега нататък ще те следя много зорко и ако само се скараш на децата, ще те накарам да съжаляваш, че си се родила.
Погледна го уязвена с широко отворени очи и той си помисли, че може само или да я удуши, или да я обича.
— Време е да излизам — каза й сурово й се обърна рязко на пети.
Моника се разтрепери. Беше готова да се бори с хиляди преподобни, но това не би променило нещата. Дру определено я мразеше.
Опита се да го забрави с довода, че децата са единствената й утеха, но тялото й не пожела да се подчини. Дори в момента се разтърсваше от желанието да бъде в обятията на Дру.
В гостната употреби цялата си воля, за да не издаде с нищо горещия си копнеж. Близостта му пораждаше представи за това, как елегантните му, силни ръце се плъзгат по голото й тяло.
Изчерви се. Откъде, за Бога, подобни мисли идваха в главата й? Не беше вода ненапита, но редките й опити да намери любовник едва ли бяха изблик на съкрушителна любов. Тогава откъде можеше да узнае какво би изпитала, когато един мъж извършеше бурно коитус с нея и я потопеше в безпаметно удоволствие?
„И никога не бих узнала — мислеше си с тъга. — Дру ми даде ясно да разбера, че предпочита да ме види мъртва.“
— Ще те хареса някой ден — каза Елизабет, която внезапно се бе появила до нея. — Дай му само още малко време.
— Много си мъдра за годините си. — Моника се усмихна унило и приклекна. — Как се озова тук? Мислех, че си горе с братчетата си.
— Зная, че не си закусила, и дойдох да ти покажа кухнята.
— Благодаря ти, мила, но мога и сама да я намеря. Качи се горе да си поиграеш.
— Андрю играе само със своите жаби — поклати глава Елизабет, — а Стивън не е в настроение. Казва, че да ни преподаваш уроци е глупаво и нямало да ги посещава.
— Спорила ли си с него?
— Много. А ти — с чичо Дру? Чух го да крещи. Слязох да ти помогна в случай, че имаш нужда.
„О, наистина много умно от нейна страна за крехката й възраст“ — помисли си Моника и с нежност откри лицето й от паднал кичур.