Аби се улиса пак в работа. Единствено се чуваше как острието реже, но Моника чувстваше упрека й във всеки удар. Белеше мълчаливо картофите и опита да не пада духом. През последното денонощие се бе изчерпала емоционално. Не се случваше всеки ден леля ти да те прокълне от смъртния си одър или да завариш съпруга си с шаферката в леглото. А колко често се озоваваше в чуждо тяло в отминала епоха? Като изключим двата часа, през които беше упоена, не беше спала много през последно време. Надяваше се, че ако си починеше добре през нощта, на утрото всичко ще отида по местата си.
Спомни си с копнеж леглото в стаята на Моник. „Забрави го — каза си тя, — трябва да обеля картофите.“
Когато се пресегна за последния и въздъхна с облекчение, Аби вдигна глава.
— Боже милостиви, какво ли ти е направила Рейчъл в блатото? Изглеждаш съвсем изтощена. Защо не се качиш горе да си подремнеш?
— Нищо ми няма — слъга Моника и сподави една прозявка. — Имам нужда от един душ… тоест от баня.
— Ведрото е ей там — посочи Аби към медника в ъгъла, — но се страхувам, че е по-добре да използваш чайника, за да стоплиш водата.
Моника опита да не изстене на глас. Не я привличаше мисълта за студената баня. Освен това при студентските събирания беше виждала и по-големи кофи, в които изстудяваха бира с лед. Аби видя изражението й и се усмихна.
— Защо не отидеш да си починеш? Можеш да се изкъпеш и по-късно.
— Бих желала — усмихна се слабо Моника, — но най-напред трябва да приключим с вечерята. С какво още мога да ти помогна?
— Наряза ли зеленчука? — Аби погледна към масата явно озадачена.
— Всеки може да бели картофи.
— Откровено казано, никога не съм очаквала да го чуя от теб. Толкова се радвам на новото ти превъплъщение, че с удоволствие бих те изпробвала за всякаква домакинска работа. Но освен да се запече месото и да се забъркат зеленчуците в борша, няма какво да се върши. Яхнията си се готви без чужда помощ.
— Бих могла да наредя масата.
— Вече не даваме официални вечери — поклати глава Аби. — Не, прибери се в стаята си и опитай да си починеш. Ще те извикам, като е готова вечерята.
— Сигурна ли си, че…
— Хайде, задръстваш ми кухнята.
Моника се чувстваше съвсем изтощена. Изведнъж я обори сънливост и тя не можа да устои.
— Добре тогава, но само ако ми обещаеш, че ще ме извикаш, ако имаш нужда от нещо.
— Имам само една молба — извика Аби. — Само не се събуждай старата Моник.
Моника се насочи към къщата попарена от думите й. В края на краищата, каква власт притежаваше над тялото, което обитаваше?
„Някой ден — помисли си развълнувано — може би ще се събудя и ще установя, че съм се върнала в стария си живот.“
Моника бавно се събуждаше. Думите на Аби бродеха като призраци в съзнанието й по същия начин, когато се строполяса в леглото от умора. Какво щеше да прави, ако се озовеше отново в стария си живот?
Не си бе дала труда да се съблича, убедена, че напрежението щеше да я държи будна с часове, но все пак бе позадрямала, тъй като се бе оплела в поомачканата рокля.
Рокля ли? Моника Райън не притежаваше копринени дрехи.
Набра смелост и отвори очи към мъждукащия светлик. Беше все още тук, в стаята и в дрехите на Моник, в безопасност, в новото си невероятно тяло.
В безопасност ли? Отърси се съвсем от съня и се надигна, като се вслушваше с учудване във вътрешния си глас. Не трябваше ли да се разтича в стремежа си да се върне в собствения си живот, както правеха на кино?
Но това не беше филм. Беше самата Моника Райън, която кротко приемаше — не, силно желаеше — новия си, странен живот.
Все още не беше привикнала към необикновеното си съществуване. Съвсем изтлялата вощеница й напомни, че няма електричество, слушане на радио с едно натискане на бутона, нито пък освежителен душ, с който да започне деня. Ведрото, което й посочи Аби, допълни списъка с неудобствата. В книгите, които беше прочела, героят влизаше във ваната заедно с героинята, но й беше трудно да си представи как Дру ще успее да влезе във ведрото, а още по-малко — как двамата ще се поберат в медника.
Изчерви се силно, като се усети за какво мисли. А кога беше започнала да счита Дру за герой?
Огледа стаята с търсещ поглед, докато погледът й се спря на каната и легена върху бюфета. Още от вчера те бяха единствената й надежда да се измие.
Посегна назад да разкопчае роклята си и се замисли какво да облече за вечеря. Разточителното количество премени в гардероба на Моник й даде да разбере, че Самнърови се обличаха изискано, въпреки че Аби твърдеше, че не сядат на официална вечеря. Завъртя се из стаята, като обмисляше повече какво да облече, че от колкото къде отива, и без да иска, сбута нощното шкафче. Тогава забеляза подноса.