Понечи да облече роклята си, но се отказа; предпочете облекло от две части. Полата изглеждаше смешно дълга, а блузата стигаше до коленете, но за сметка на това щеше да й се наложи да се справя с по-малък брой копчета.
Облече се. Не можа да намери нищо, което да минава за бански костюм, и затова реши да плува с комбинезона. Взе и още един, който да смени на място, а също и една малка превръзка, която служеше за дамски слип.
Върза косата си с панделка и грабна бельото си заедно със сапуна и кърпата от легена. Докато минаваше от всекидневната в голямото помещение, почувства, че за пръв път от толкова време насам животът й беше изпълнен със смисъл. Искаше да се изкъпе и така или иначе щеше да го направи.
На върха на стълбата й се счуха гласове. Замръзна на място от чувството за нещо вече преживяно: дали Дерек и Еми Пиърсол не си шепнеха нещо там? Беше се случило завчера, тъкмо когато се качваше към стаята на леля си. Заля я вълна от самоунижение, не беше параноичка: гласовете бяха действителни и наистина говореха за нея.
— Почакай да ти приготвя нещо за закуска.
— Нямам време.
Моника превключи и се върна в реалността. Не бяха Дерек и Еми, а Дру и Аби. Моника Райън беше последното нещо, за което си мислеха.
— Трябва да ядеш, Дру. Ще се разболееш, ако продължаваш така.
— Ще хапна по-късно. Сега не мога. Трябваше да съм излязъл на полето преди няколко часа. Не мога да си простя, че се успах.
— Но ти се нуждаеш и от сън. Да не говорим за храната. Какво се опитваш да постигнеш? Да си изкопаеш по-рано гроб ли?
— Ако не засея до лятото, няма да има какво да ядем. Благодарение на Моник вече пропилях три дни, вместо да работя.
— А защо не я помолиш да дойде да ти помогне?
— Моник да си мръдне дори малкия пръст да работи? — Дру се изсмя горчиво. — Все още не си се събудила, малка сестричке — още сънуваш.
— Вчера ми помогна в кухнята. Освен това възнамерява да преподава уроци на децата.
— И ти й вярваш? Дяволски си мекосърдечна. Това е големият проблем с теб, Аби. Ако Моник се държи добре, мога да се обзаложа, че има съвсем егоистична причина. Не й вярвай нито за секунда.
— Може и да съм добросърдечна, Дру Самнър, но ти си загрубял до такава степен, че не мога да те позная. Смятам, че затворът за въстаници трябва да е…
— Имам прекалено много работа, за да стоя при теб да ми опяваш. Ще се видим довечера.
— В колко? В десет? В единадесет?
Дру не отговори. Обърна се и се появи в сумрачната част на стаята, където стоеше Моника. Отвори вратата, бледата слънчева светлина позлати силуета му; тогава в дълбините на тялото си тя почувства усилващ се, бавен пулс, който се разпространи надолу.
Случката се вряза в паметта й за дълго след като той беше затръшнал вратата след себе си. Почти чуваше Аби да мърмори в полутон и да стъпва тежко из кухнята, но вниманието й беше насочено изцяло към Дру. Стигаше й само един поглед към стройната му, силна фигура, за да загуби и ума, и дума по него. Само небесните сили можеха да я спрат да не се хвърли в обятията му, да го обвие с крака и да го накара да я изнасили на момента, изправена на стената.
Тя седна на горното стъпало на стълбата и се опита да върне самообладанието си. Какво ставаше с нея? Същото й се случи и когато се бе разголила пред огледалото. Такива мисли не можеха да принадлежат на Моника Райън. Въпреки целия си копнеж към Дерек сексуалните й фантазии не бяха отишли по-далеч от това да се притиснат сгушени пред огъня. Да, тя желаеше да се оженят, но не беше мислила какво ще последва след: „… А сега можете да целунете невестата“. Колко потискащо — не, смущаващо — е, че тя беше станала толкова, да го кажем направо, страстна.
Дори и сега тялото й изгаряше от желание към Дру. „Трябва да поплувам в студена вода — помисли си тя отчаяно. — Всичко друго — настрана.“
Излезе бързешком от къщата и пресече поляната. Молеше се да не срещне случайно някой от Самнърови, защото веднага щяха да се досетят, че ги е подслушвала. Беше се изчервила цялата и изглеждаше като превъплъщение на самото разкаяние.
Пресече пътя и забеляза Дерек да отива към полето. Озарен от изгряващото слънце, изглеждаше по-красив и от преди. Крачеше широко, с вдигната гордо глава, от него струеше сила и привличаща мъжественост. Кое момиче не би се възбудило от него?
Изтича до заливчето, сякаш беше спасителен оазис. Зарече се, че няма да се поддаде на смахнатите си емоции. За да удостоеше някой мъж с възхищението си, той трябваше да притежава не само силно развити бицепси, но и интелигентност, нежност, чувство за хумор… „Откажи се да търсиш — си каза ядосано, — такъв мъж не съществува.“