— Щом не желаят да учат, не се нуждаем от тях. Ще ни бъде достатъчно весело и без тях днес.
Тъкмо изброяваше наум с какво да се заемат най-напред, когато почувствува лошо усещане по гърба си. Помисли си, че може би е от комбинезона, който изстудяваше кожата й, но неудобството се засили, докато тя започна видимо да трепери. Елизабет спря внезапно до нея, телцето й застина като камък.
— Какво ти е, сладуранке? Какво има?
— Няма да си идеш с нея, нали? — посочи детето напред.
Моника проследи ръката й с поглед и остана като закована от студените, тъмни очи на робинята на Моник, Рейчъл.
— Не — отвърна бързо, от една страна, за да успокои детето, а от друга — да убеди себе си. В този поглед имаше нещо, което я привличаше и караше краката й да се носят сами.
Въпреки че чернокожата стоеше на значително разстояние в самия край на блатото, на Моника й се стори, че я гледа лице в лице. Моника почувства като докосване до кожата си животинската враждебност, която излъчваха чуждите очи. По гръбнака й пропълзя още една ледена тръпка.
Притисна се инстинктивно до Елизабет. Засега не знаеше дали омразата беше насочена към нея самата или към детето, но нямаше намерение да се шляе наоколо, за да разбере.
С усилие отмести погледа си, хвана Елизабет здраво за ръката и побягна към къщи.
Моник
Боже мой! Срещнах единствения мъж, който може да разтупти сърцето ми и да ме накара да забравя всичките си предварителни планове.
Как да опиша чувствата си, когато видях за първи път как Дру става от верандата, за да ни посрещне? Не мога да опиша усмивката му, опустошаваща душата ми, неговия лек и спокоен чар, който извира от всяка пора на съвършеното му тяло.
Колко несправедливо е, че безжизненият Робърт е притежателят на Ривърз Едж. Защото за мен подсъзнателно са свързани красивият Дру и онази чудесна къща. А зная, че трябва да ги притежавам и двете.
Но нека започна отначало, за да мога да подредя мислите си.
Някой би могъл да каже, че Дру е моят забранен плод, и може би ще се окаже прав. Подлуди ме начинът, по който ме пренебрегна в началото, тъй като всички до този момент ми бяха обръщали специално внимание. Исках да кажа, че Дру Самнър не е обикновен човек.
Ах, какво предизвикателство за мен е моят влудяващ ме Адонис! Казаха ми, че нито едно момиче не може да устои на мимолетната му усмивка, ласкателните му думи и умело флиртуване. Въпреки това никоя не е могла да привлече вниманието му. Той се интересува единствено от работата в семейната плантация и достойнството на фамилията Самнър.
Прилича ми на малко дете, търсещо закрила от по-големия си брат, но Робърт не го разбира и омаловажава усилията му. Лично аз не одобрявам идеите му да подобри условията на живот на робите или да им позволи да получат свободата си, но за разлика от Робърт забелязвам, че присмехът го разколебава.
Иска ми се да го убедя, че не е нужно да се самоувърждава и че приятният му външен вид и чарът му са всичко, което едно момиче би желало, но той не дава ухо на такива думи. И така, аз твърдя, че Робърт е глупак, че няма поглед за нещата и някой ден ще съжалява, че не ме е послушал. Напразно приказвам, разбира се, но Дру незабавно реагира на думите ми.
Подлудява ме начинът, по който ме гледа с неприкрито желание, но даже не ме докосва. Колко глупави са тези американци с тяхното старомодно чувство за чест. Какво значение има дали съм поканена на гости в дома на брат му? Очевидно е, че се искаме един друг, тогава защо да се подлагаме на мъчение?
Всеки ден слушам дълго и внимателно неговите словоизлияния и му отговарям само с това, което копнее да чуе. Вече свикнах да говоря сладкогласно като претендиращите за красавици на Юга, към които Дру се отнася благосклонно. Дори и така, Дру продължава да се държи като идеален джентълмен — не, като съвършен анахронизъм — а аз всяка нощ допълзявам до леглото си с толкова пламенно желание, че ми иде да вия.
А тази вечер, докато вървяхме сами в градината, в което заслепеният, глупав Робърт не вижда нищо лошо, Дру сподели, че скоро ще замине. Приятелите му от университета се били записали в армията и той смятал да се присъедини към тях.
Не можах да издържа на мисълта за разлъката и станах прекалено нетърпелива. Казах му: „Защо се тревожиш за бъдещето? Сега е времето да си починеш и да се научиш да се наслаждаваш на живота. Тук, с мен.“
Стана сериозен. Закле се, че било важно за него да намери своя път в живота, защото само тогава би могъл да предложи женитба на жената, която обичал.